Хамилтъновците преместиха сондьорското скеле и се заловиха за нов кладенец. Спяха в палатка до сондата и си готвеха на лагерен огън. Но все някой от тях прескачаше с кон до вкъщи било за инструмент, било да отнесе някое съобщение.
Адам припкаше насам-натам като смутена пчела, която не знае кой от многото цветове да избере. Сядаше до Кати да й разкаже за току-що получените корени ревен. Скицираше й новия вид перка, която Самуел бе изобретил за помпите — беше с променящ се ъгъл, за него време нещо нечувано. Препускаше до кладенеца и с въпросите си все забавяше работата. Разбира се, докато обсъждаше кладенците с Кати, то при Хамилтънови говореше непрекъснато за раждания и за отглеждане на кърмачета. За Адам това бе хубаво, най-хубавото време в живота му. Сега беше повелител на своя безкраен, необгледен живот. А лятото преминаваше в задушна, уханна есен.
2
При кладенеца Хамилтънови бяха привършили обяда си с хляба на Лайза, изсъхналото сирене и отровното кафе, сварено в консервена кутия. Очите на Джо тежаха и тъкмо обмисляше как да кръшне в драките и да подремне. Самуел коленичи в песъкливата почва да разгледа изкривените и разкъсани витла на сондажната бургия. Току преди да прекъснат работа, за да обядват, бургията се бе натъкнала на нещо, на трийсет стъпки дълбочина, което бе приплескало стоманата, като че е олово. Самуел изстърга ръба на витлото с джобното си ножче и заразглежда стружките в дланта си. Очите му засвяткаха от Детска възбуда. Протегна ръка и изсипа стружките в ръката на Том.
— Погледни, сине. Какво мислиш, че е това?
Джо изобиколи предната част на палатката и се приближи. Том се взря в парчетата.
— Каквото и да е, твърдо е — рече той. — Диамант да е, не е, толкова голям… На метал прилича. Или искаш да кажеш, че сме пробили някой заровен локомотив?
Баща му се засмя:
— На трийсет стъпки дълбочина! — Беше във възторг.
— Изглежда ми като инструментална стомана — продължи Том. — Ние тук нямаме нищо, с което да излезем насреща й. — И забеляза едва загатнатия радостен израз в бащиното си лице. Тръпка на споделена радост парна и него. Децата в семейство Хамилтън обичаха миговете, в които умът на баща им захвърляше всякакви юзди. Тогава светът се населяваше с чудеса.
— Метал, казваш — рече Самуел. — И мислиш, че е стомана. Том, първо ще направя едно предположение, а после ще вземем проба. Чуйте сега и запомнете. Мисля, че ще открием никел, може и сребро, въглерод и манган. Как ми се ще да го изкопаем! Намира се в морски пясък. Нали все на това се натъкваме.
— Я повтори, какво е според тебе? Никел и сребро…
— Трябва да е било преди много хиляди века — почна Самуел, а синовете му вече знаеха, че той вижда всичко съвсем ясно. — Тук всичко навярно е било вода, едно вътрешно море, над което са кръжали и гракали чайки. И ако е станало през нощта, било е страшно красиво. Най-напред една светла линия, сетне един бял лъч, а след това цяло дърво от ослепителна светлина, която се спуска на дълга дъга от небето. И тогава водата изведнъж изригва и се вдига огромна гъба от изпарения. Ушите ви щяха да бъдат зашеметени от този звук, защото трясъкът ще дойде едновременно с избухването на водата. След което отново ще настъпи черна нощ, след ослепителната светлина така става. Малко по малко ще почнете да различавате мъртвата риба, която изплува и показва сребристите си кореми в светлината на звездите, а птиците ще се спуснат с писъци да я грабят. Колко красиво само като си го представиш, и какво мъртвило, нали? — Както всеки път, той ги бе накарал да видят всичко.
— Смяташ, че е метеорит, нали? — тихо попита Том.
— Точно така. И ще го докажем с пробата.
— Хайде да го изкопаем! — нетърпеливо каза Джо.
— Ти можеш да го изкопаеш, пък ние ще търсим вода.
— Ако пробата покаже никел и сребро в достатъчно количество, ще има ли полза да се разработи? — Том беше сериозен.
— Ти си ми истински син — рече Самуел. — Та ние не знаем колко е голям, като къща или като шапка!
— Но като извадим още проби, ще видим.
— Можем, само че трябва да направим всичко тайно, а предположенията си да заровим в земята.
— Защо? Не разбирам.
— Виж, Том. Нямаш ли милост към майка си? И без това доста главоболия й създаваме. Предупредила ме е ясно и просто, че ако дам още един долар за патентоване на разни неща, ще има да я помним. Имайте милост! Не виждате ли, че потъва от срам, когато я питат хората с какво се занимаваме? Майка ви е честна жена. И ще трябва да отговори: „Отидоха да изкопаят една звезда.“ — И весело се засмя. — Никога няма да го преживее. А и как ще ни го върне! Три месеца няма да видим баница.