— Я ми разправи — рече Самуел — от какво така се смути. По-точно тази сутрин.
— Ако не бяхте дошъл, щях да се опитам — каза Ли. — Но сега няма защо. Сам ще видите. Може и да съм луд. Естествено, мистър Адам така се е стегнал, че току-виж, се скъсал като струна от банджо.
— Подскажи ми нещо, ще спестим време. Какво направи тя?
— Нищо. Там е работата, мистър Хамилтън. И преди съм присъствал на раждания, и то не едно, но това е нещо ново.
— Защо?
— Ами защото… мога само да ви кажа на какво ми заприлича. Много повече напомня жестока битка на живот и смърт, отколкото на раждане.
Когато навлязоха в падината и поеха под дъбовете, Самуел рече:
— Да се надяваме, Ли, че не си ме намерил в лошо време. Необикновен ден, а не ми е ясно защо.
— Няма вятър — каза Ли. — От месец насам за пръв път следобед няма вятър.
— Вярно. Както знаеш, така съм потънал в подробности, че не обръщам никакво внимание на това какъв е денят. Най-напред открихме една заровена звезда, а сега сме на път да извадим на бял свят един съвсем нов човек. — Сред клоните на дъбовете той забеляза жълто огрените ридове. — Да се родиш в такъв хубав ден! Ако тия признаци имат пръст в живота на човека, какъв чудесен живот се задава! Ли, ако Адам играе на много привързан, ще ни се пречка. Затуй стой наблизо, в случай че имам нужда от нещо. Нали? Я виж дърводелците как са насядали под онова дърво!
— Мистър Адам преустанови всяка работа. Реши, че чукането може да смущава жена му.
— Стой наблизо! Значи Адам играе на привързан. Той не знае, че жена му по всяка вероятност не би чула и самия Господ, ако заудря в небето барабаните за вечерна проверка.
Седнали под дървото, работниците вдигнаха ръце за поздрав.
— Как сте, мистър Хамилтън? Как е семейството?
— Много добре, чудесно. Ха! Това не е ли Холман Заека? Къде се губиш бе, Заек?
— Ходих по проучвания, мистър Хамилтън.
— И какво намери, Заек?
— Грънци, мистър Хамилтън! Не можах да намеря дори мулето, с което бях тръгнал.
Продължиха към къщата.
— Ако ви остане минутка — бързо изрече Ли, — бих искал да ви покажа нещо.
— Какво е то, Ли?
— Опитвам се да превеждам древнокитайска поезия на английски, но не съм сигурен става ли. Ще хвърлите ли един поглед?
— С голямо желание, Ли. Какво пък, от това има ли по-добра почерпка?
3
Бялата дървена къща на Бордони беше притихнала в почти зловещо безмълвие. Всички пердета бяха спуснати, Самуел слезе от коня направо на стъпалата, отвърза подутите дисаги и остави животното на Ли. Почука, но никой не се обади и той влезе. След външната светлина всекидневната му се стори мрачна. Надникна в кухнята, чийто под Ли бе изстъргал до бяло. В единия край на печката въздишаше сив каменинов кафеник. Самуел похлопа леко по вратата на спалнята и влезе.
Вътре беше тъмно почти като в рог, защото освен плътно спуснатите транспаранти на прозорците бяха заковани и одеяла. Кати лежеше на голямото балдахинено легло, а до нея с лице, заровено в покривките, седеше Адам. Той вдигна глава и погледна с невиждащи очи.
— Защо седите на тъмно? — благо попита Самуел.
— Тя не иска да й свети — дрезгаво отрони Адам. — Очите я болят.
С всяка стъпка в стаята Самуел добиваше нова тежест.
— Светлина трябва да има — рече той. — Тя може да си затвори очите. Дори ако иска, ще й ги превържа с черна кърпа. — Пристъпи към прозореца и хвана одеялото да го дръпне, но Адам се хвърли отгоре му и го спря.
— Не пипай! — свирепо му заповяда той. — Светлината й пречи!
— Виж какво, Адам — обърна се Самуел, — зная какво ти е. Обещал съм ти да се грижа за всичко и ще си изпълня обещанието. Надявам се само за теб да не се грижа. — Смъкна одеялото, вдигна транспаранта и в стаята нахлуха златните следобедни лъчи.
Кати издаде звук, подобен на мяукане, и Адам се намери до нея.
— Затвори очи, скъпа. Сега ще ти ги покрия с нещо. Самуел пусна дисагите си на един стол и се изправи до леглото, казвайки с нетърпящ възражение глас:
— Адам, ще те помоля да излезеш от стаята и да стоиш навън.
— Не, не мога. Защо?
— Защото не искам да ми се пречкаш. Прието е за напълно нормално да се напиеш.
— Няма да го бъде.
— При мен гневът идва много бавно, а отвращението — още по-бавно — каза Самуел, — но усещам, че и двете почват да се надигат. Излез от стаята и не ми създавай неприятности, иначе ще си отида и всички неприятности ще се струпат върху тебе.
Сега вече Адам го послуша и като го провождаше до вратата, Самуел подвикна:
— И да не си се затичал, ако случайно чуеш нещо! Чакай ме да изляза. — Затвори, забеляза, че в бравата има ключ, и го превъртя. — Разстроен и буен човек — каза той, — обича ви. — Досега не беше се вглеждал в нея. В погледа й откри нескрита омраза, непрощаваща, убийствена омраза. — След малко всичко ще свърши, мила. Кажете ми сега, водата изтече ли? — Враждебните й очи блеснаха към него, ръмжащи, устните й откриха ситните зъби, но не му отговори. Той впери поглед в нея. — Не съм дошъл по своя воля, а като приятел. И съвсем не ми е толкова приятно, млада госпожо. За вашите тревоги нищо не зная, пък и от минута на минута ми става все по-безразлично. Но може би ще ви спестя страданието, кой знае? Ще ви задам още един въпрос. И ако не отговорите и отново ми изръмжите, ще си взема шапката и ще ви оставя да се въргаляте.