Както и с първото, второто излезе също тъй лесно и невероятно бързо. Самуел върза пъпната връв, Ли пое второто бебе, изми го, пови го и го постави в коша. Самуел почисти майката, отмести я нежно и смени постилките. Но установи, че няма никакво желание да я погледне в лицето. Пипаше колкото може по-живо, тъй като ухапаната ръка бе почнала да се вдървява. Покри я до брадичката с чист бял чаршаф и повдигна главата й да й пъхне чиста възглавница. Накрая се наложи да я погледне. Златистите й коси бяха мокри от пот, но в израза бе настъпила промяна — сега беше безизразен, каменно застинал. Гърлото й видимо пулсираше.
— Имаш двама синове — рече Самуел, — две чудесни момчета. Но не си приличат. Родиха се в отделни ризи. — Тя го наблюдаваше хладно и без никакъв интерес. — Сега ще ти ги покажа.
— Не — безчувствено отсече тя.
— Хайде, хайде, не искаш ли да си видиш синовете?
— Не. Не ги искам.
— Ох, как ще се промениш! Сега си изморена, но после ще бъде друго. И да ти кажа ли? Такова бързо и лесно раждане още не бях виждал в живота си.
Очите й се отместиха от лицето му.
— Не ги искам. Искам да затулите прозорците, не ми трябва светлина.
— От изтощението е. Подир някой и друг ден ще почувстваш друго. Нищо няма да помниш.
— Ще помня! Вървете си. Изнесете ги! Да дойде Адам!
Самуел бе изненадан от тона й — в него не личеше нито неразположеност, нито изтощение, нито мекота. Затова думите му прозвучаха, без да ги е искал:
— Противна си ми! — След което му се дощя изреченото да се върне обратно в гърлото му и в мисълта. Но словата не направиха на Кати никакво впечатление.
— Пратете Адам — повтори тя.
В малката всекидневна Адам погледна разсеяно синовете си, побърза да влезе в спалнята и затвори вратата. След миг се дочуха удари — той отново заковаваше одеялата на прозорците. Ли донесе кафето на Самуел.
— Ръката ви изглежда много зле — рече той.
— Виждам. Страх ме е, че ще ми направи някоя беля.
— Защо ви го направи тя?
— Знам ли? Не е като другите хора.
— Мистър Хамилтън — каза Ли, — позволете ми да се погрижа за ръката ви. Иначе може да я загубите.
Самуел се уплаши до смърт.
— Прави каквото искаш, Ли. В душата ми се е свила и мъка, и страх. Да бях сега дете, че да заплача! Много стар съм вече, за да се паникьосвам. В такова отчаяние не съм изпадал кой знае откога, от оня миг, когато в ръката ми, до един бликнал извор, издъхна едно птиче.
Ли излезе от стаята и след малко се върна, носейки малка абаносова кутия с гравирани усукани дракони. Седна до Самуел и извади отвътре един китайски бръснач с формата на клин.
— Ще боли — тихо предупреди той.
— Ще гледам да изтърпя, Ли.
Китаецът прехапа устни, изпитвайки сякаш болката, която щеше да причини, и дълбоко сряза ръката около белезите от зъбите, откривайки отдолу и отгоре месото, сетне оряза оръфаните краища и от раната накрая рукна чиста червена кръв. Разклати шишенце с някаква жълтеникава емулсия — на етикета се четеше „Балсам на Хол“ — и заля дълбоките срезове. Напои носна кърпа с балсама и превърза ръката. Самуел изтръпна от болка и се хвана със здравата си ръка за облегалото.
— Предимно карболова киселина — поясни Ли. — Усеща се по миризмата.
— Благодаря ти, Ли. Стегнал съм се като децата.
— Според мен по-спокоен не съм бил — каза Ли. — Ще ви направя още една чаша кафе. — Върна се с две чаши и отново седна до Самуел. — Смятам да се махна. По своя воля никога не бих стоял в кланица.
— Какво искаш да кажеш? — Самуел изстина.
— И аз не знам. Просто се изпуснах.
— Хората са глупаци, Ли — Самуел потрепера. — Май не ми беше хрумвало досега, но и китайците са глупаци.
— Какво ви кара да мислите така?
— Може би защото си въобразяваме, че чужденците са по-силни и по-добри от нас.