— А какъв е?
Тя го потупа по ръката с железния си пръст.
— Презвитерианец, при това доста умен, доста умен, ти казвам, като му пресееш шантавите приказки. А? Какво ще кажеш?
В старанието си да задържи смеха гласът на Самуел излезе съвсем неравен:
— Не може да бъде!
— Пък аз ти казвам, че може! Е, сега кой, мислиш, се грижи за близнаците? Аз на езичник от начало до край вяра нямам, но на презвитерианец… Разбра всичко, на което го научих.
— Нищо чудно тогава, че наддават — рече Самуел.
— Похвала заслужава, че и молитва!
— И туй ще направим — съгласи се Самуел, — двамата!
5
Една седмица Кати отдъхваше и събираше сили. Втората събота на октомври тя не излезе от спалнята си цялата сутрин. Адам реши да влезе, но беше заключено.
— Заета съм — извика му тя и той се отдалечи.
Сигурно си подрежда тоалетната масичка, помисли той, защото я чу да отваря и затваря чекмеджета. Късно следобед Ли се приближи до Адам, приседнал на стъпалата.
— Миси ме плаща до Кинг Сити да купи бибелон — с нежелание съобщи той.
— Добре, върви — каза Адам, — нали ти е господарка.
— Миси казва да не се влъща до понеделник. Да вземе…
— От дълго време не е вземал почивен ден — спокойно се обади Кати от вратата. — Една почивка ще му дойде добре.
— Разбира се — рече Адам. — Просто не съм се сетил. Приятно прекарване! Ако имам нужда от нещо, дърводелците нали са тука…
— Неделя мъжете плибилат у дома.
— Ще извикам индианеца. Лопес ще ми помогне.
Ли почувства погледа на Кати.
— Лопес пиян. Намелих бутилка уиски.
— Аз мога да се справя, Ли! — сприхаво рече Адам. — Стига си спорил!
Ли погледна Кати, застанала на прага. Сетне наведе очи.
— Може вълне късно — каза той и му се стори, че между очите й се появиха две тъмни резки, които веднага изчезнаха. — Довиждане — рече той и се обърна.
Когато се свечери, Кати се прибра в стаята си. В седем и половина Адам почука на вратата.
— Приготвил съм ти вечеря, скъпа. Не е много.
Вратата се отвори, сякаш е чакала току зад нея. Беше спретнато облечена в тоалет за път, с обточен с черен ширит жакет, с черни кадифени ревери и големи смолисти копчета. На главата си имаше широкопола сламена шапка с миниатюрно дъно, която се прикрепяше от дълги игли за коса с катраненочерни камъни. Адам зяпна. Но тя не му даде възможност да се обади.
— Заминавам.
— Кати, какво значи това?
— Бях ти казала.
— Не си.
— Не си ме чул. Няма значение.
— Не ти вярвам.
Гласът й бе като мъртъв, студен като метал.
— Пет пари не давам дали вярваш. Отивам си.
— Децата…
— Можеш да ги хвърлиш в някой от кладенците си.
Той нададе панически вик:
— Кати! Ти си болна. Не можеш да си отидеш! От мене? Не, не… Не от мене!
— Мога да направя всичко. На тебе всяка жена може да направи каквото си иска. Ти си глупак.
Думата проби мъглата, която го бе обгърнала. Неочаквано ръцете му се протегнаха към раменете й и я блъснаха назад. И додето тя се изправи на крака, той извади ключа от другата страна на вратата, тръшна я и заключи. Застана запъхтян, допрял ухо до дъската, а в него се разля отровата на безумно отвращение. Слухът му долови, че тя се движи тихо насам-натам. Отвори се чекмедже и в главата му подскочи мисъл: тя ще остане! След това чу изщракване, което не успя да определи. Ухото му почти докосваше вратата. Гласът й прозвуча толкова отблизо, че той отхвърли глава назад. В гласа й долови особена плътност.
— Скъпи — тихо рече тя, — не знаех, че ще го приемеш по този начин. Съжалявам, Адам.
Дъхът му хрипливо изскочи от гърлото. Мъчейки се да завърти ключа, ръката му се разтрепера и след като го обърна, той падна на пода. С един тласък отвори вратата. Тя бе застанала на три стъпки. В дясната си ръка държеше неговия 44-калибров „Колт“, чието дуло черно се вглеждаше в него. Направи стъпка към нея и забеляза, че петлето е запънато.
Тя дръпна спусъка. Тежкият куршум го блъсна в рамото, сплеска се и откъсна парче от плешката му. Блясъкът и изтрещяването го задушиха, той се затътра назад и падна. Бавно и предпазливо, както се пристъпва към ранено животно, тя се приближи към него. Той се вторачи в очите й, които безстрастно го оглеждаха. Сетне подхвърли револвера на пода до него и напусна къщата. Дочу стъпките й на верандата, по трошливите сухи дъбови листа на пътеката и повече нищо. А еднообразният звук, който бе долитал през цялото време, беше плачът на двете близначета, настояващи да си получат вечерята. Той бе забравил да ги нахрани.
Глава 18
1