— Здравейте, мистър Траск — рече Хорас. — Чух, нещо сте пострадал. — Почака за отговор и продължи: — И си казах, я да го наобиколя и да видя как е. Та как стана? — По лицето на Адам премина прозрачният израз на някаква неудържима досада. Той едва се помести в завивките. — Ако ви боли, като говорите, шепнете — доброжелателно додаде Хорас.
— Само като си поема дълбоко дъх — нечуто каза Адам. — Чистех си револвера и той гръмна.
Хорас и Джулиъс се спогледаха. Адам улови този поглед и страните му порозовяха от притеснение.
— Редовно се случва — каза Хорас. — Под ръка ли ви е револверът?
— Мисля, че Ли го прибра.
Хорас пристъпи до вратата.
— Хей, Чан Чун! Я донеси револвера!
В същия момент Ли пъхна револвера с дръжката напред през полуотворената врата. Хорас го огледа, измъкна барабана, изсипа патроните и помириса цилиндъра на единствената празна клетка.
— Тия проклетии се чистят по-добре, ако са насочени навън, а не към човека. Ще се наложи да дам доклад в околията, мистър Траск. Няма да ви отнемам много време. Вие сигурно сте чистил цевта с шомпол, револверът е гръмнал и ви е улучил в рамото.
— Точно така, сър — живо отговори Адам. — Защото при чистенето не извадихте барабана.
— Именно.
— А вие пъхахте шомпола с дулото към вас и със запънат ударник? — От бързото вдишване дъхът на Адам заскриптя. — И навярно шомполът също е изхвръкнал, пронизал ви е и ви отнесъл лявата ръка, така ли? — Бледите, измити от слънцето очи на Хорас не се отделяха от лицето на Адам, когато добронамерено добави: — Какво се случи, мистър Траск? Кажете ми какво стана.
— Казвам ви честно, сър, нещастен случай.
— Нали не бихте искал да напиша в доклада си това, което току-що разказах? Шерифът ще си помисли, че съм полудял. Какво стана?
— Как да кажа, аз много-много с револвери не съм боравил. Може и да не е станало точно така, но го чистех и той изгърмя.
В носа на Хорас нещо засвири и той пое въздух през устата, за да го спре. Приближи се бавно от краката към главата и облещените очи на Адам.
— Вие пристигнахте неотдавна от Източните щати нали, мистър Траск?
— Точно така, от Кънетикът.
— И сигурно там хората вече не използват толкова много огнестрелните оръжия?
— Не много.
— Дивечът ли намаля?
— Е, все има.
— Значи сте свикнал повече на пушки.
— Така е. Но аз не съм ходил често на лов.
— Предполагам, че почти не сте използвал револвери, тъй че и не знаете как да си служите с тях.
— Това е вярно — искрено рече Адам. — Малцина там имат пистолети.
— И значи, щом пристигнахте тук, купихте си този четирийсет и четвърти калибър, понеже тук всички имат, и искахте да се научите как се борави, нали?
— Ами помислих, че няма да е зле да се науча.
Джулиъс Юскадай стоеше напрегнат, с израз и тяло готов да погълне всичко, заслушан, но мълчалив. Хорас въздъхна и дръпна погледа си от Адам. Очите му се плъзнаха покрай Джулиъс и над него, след това се върнаха отново към собствените му ръце. Остави револвера върху тоалетната масичка и прилежно подреди до него оловно-пиринчените патрони.
— Знаете ли — поде той, — аз съм шерифски наместник от скоро време. Мислех си, че ще е приятна работа и подир някоя година току виж, кандидатирам се за шериф. Но работата изисква доста кураж. И хич не ми е приятна. — Адам го наблюдаваше с неспокойствие. — Смятам, че досега никой не се е страхувал от мене. Да ми е сърдит, да, но не и да се страхува. Долно е, би ме накарало да се чувствам подлец.
— Хайде сега! — раздразнено се обади Джулиъс. — Не можеш да си подадеш оставката по никое време.
— Това е гнусотията, че не мога, дори да исках. И така, мистър Траск, вие сте служил в кавалерията на Съединените щати. А кавалерията е въоръжена с карабини и револвери. Вие… — Млъкна и преглътна. — Какво точно стана, мистър Траск?
Очите на Адам сякаш се разшириха, влажни и почервенели по краищата.
— Нещастен случай беше — прошепна той.
— Имаше ли свидетели? С вас ли беше жена ви, когато стана?
— Адам не отговори и Хорас го видя, че затваря очи. — Мистър Траск, зная, зле ви е. И гледам всичко да бъде колкото може по-безболезнено. Хайде сега, почивайте, пък аз в това време ще поговоря с нея. — Почака миг, после се обърна към вратата, където бе застанал Ли. — Чан Чун, кажи на господарката, че ще бъда възхитен, ако си поговорим няколко минути.