— Отде, по дяволите, да знам!?
— Не се нервирай.
Джулиъс пое револвера, нареди патроните в барабана и го подхвърли в ръка.
— Хорас, искаш ли да ти дам един съвет?
— Струва ли ти се, че имам нужда?
— Ами… Сам Хамилтън я познаваше. Заека ни обади, че той е изродил децата й, а мисис Хамилтън се е грижела за нея. Защо не се отбиеш пътем, да разбереш как изглежда в действителност?
— Сега съм сигурен, че трябва да задържиш звездата — каза Хорас. — Добър съвет. Аз тръгвам.
— Искаш ли да огледам наоколо?
— Искам само да внимаваш да не изчезне и той и да не си причини нещо. Разбрано? Пази се!
2
Към полунощ Хорас се качи на товарния влак в Кинг Сити и се настани при машиниста. На сутринта бе вече в Салинас. Като околийски център, Салинас бързо се разрастваше. Всеки момент населението трябваше да надхвърли две хиляди души. Беше най-значителното градче между Сан Хосе и Сан Луи Обиспо и всеки разбираше, че му предстои блестящо бъдеще. От гарата на Южната тихоокеанска железница Хорас се отправи към „Евтината гостилница“ да закуси. Не искаше да вдига шерифа толкова рано и да причинява каквато и да е неприязненост, когато това не е необходимо. В гостилницата се натъкна на младия Уил Хамилтън, който с пепитения си костюм имаше вид на преуспяващ бизнесмен.
Хорас седна на масата при него.
— Как си, Уил?
— О, много добре.
— По работа ли?
— Ами да, имам една малка сделка.
— Някога пък може и за мен да се сетиш. — На Хорас му се стори странно, че говори така с един тъй млад човек, но около Уил Хамилтън се носеше ореолът на успеха. Всеки знаеше, че един ден ще стане доста влиятелна фигура в околията. Има хора, чието бъдеще, добро или лошо, просто се излъчва от самите тях.
— Непременно, Хорас. Според мен ранчото ти отнема цялото време.
— Ако изникне нещо друго, може би ще се реша да го дам под наем.
Уил се наведе през масата.
— Знаеш ли, Хорас, нашият район от околията е доста пренебрегнат. Не ти ли е хрумвало да се кандидатираш за някоя длъжност?
— Какво имаш предвид?
— Ами нали си пълномощник. Не си ли мислил да се кандидатираш за шериф?
— Не, не съм.
— Добре, помисли си! Имай си го едно наум! След някоя и друга седмица ще ти се обадя да поговорим. Но си помисли!
— Непременно, Уил. Само че си имаме чудесен шериф.
— Знам. Двете неща нямат нищо общо. Кинг Сити не е дал нито един околийски чиновник, разбираш ли?
— Разбирам. Ще помисля. А, да не забравя! Вчера се отбих у вас, видях се с майка ти и баща ти.
Лицето на Уил светна.
— Сериозно? Как са те?
— Прекрасно. Да знаеш, баща ти е истински комик, направо гений!
Уил се ухили.
— Вечно ни разсмиваше като малки.
— Но е и мъдър човек, Уил. Показа ми какъв нов вятърен двигател е измислил, най-страхотното нещо, което бях виждал.
— Ох, Господи — възкликна Уил, — значи пак ще опрем до патентните власти!
— Но този е добър — рече Хорас.
— Те всички са добри. Но печелят единствено патентните агенти. Майка ми се е побъркала.
— Предполагам, имаш друга идея.
— Единственият начин да се печелят пари — каза Уил — е да продаваш нещо, което друг е произвел.
— Прав си, Уил, но този е най-страхотният вятърен двигател, който си виждал.
— Значи и тебе те е спечелил.
— Така излиза. Но нали не би искал от него да стане друг човек?
— О, не, за Бога! А ти си помисли какво ти казах.
— Дадено.
— Имай си го наум! — додаде Уил.
Длъжността на шерифа не е лека. И щастлива можеше да се смята онази околия, която от торбата с късметите при избори успяваше да измъкне добър шериф. Сложна длъжност. Очевидните задължения на шерифа — да налага закона и да поддържа реда — бяха далеч от най-съществените. Вярно, шерифът е и околийски представител на въоръжените сили, но в една общност, кипяща от индивидуалисти, грубият или глупав шериф не се задържа дълго. Имаше водни права, спорове за граници между имотите, отвлечени конфликти, домашни взаимоотношения, въпроси за бащинство — и всичко това трябваше да се решава без силата на оръжието. Добрият шериф прибягва до арест само когато нищо друго не е помогнало. Най-добър беше не шерифът, който е най-добър побойник, а най-добър дипломат. Добър беше и шерифът на околията Монтерей. Притежаваше блестящата дарба да си гледа работата.
Хорас влезе в канцеларията на шерифа, намираща се в стария околийски затвор, някъде към девет часа и десет минути. Стиснаха си ръце, обсъдиха времето и реколтата и най-сетне Хорас бе готов да пристъпи към същността.