Поклатих глава.
— Изобщо не съм като теб! Вие всички сте чудовища, дебнете невинни хора и не ви пука за животите, които разбивате. Вампирите, които убих, ме нападаха — просто имаха лошия късмет, че бях готова за тях. Може и да имам малко от тази проклета кръв във вените си, но поне я ползвах, за да…
— О, хайде млъкни вече — прекъсна ме той с раздразнения глас, който хората ползват, за да сгълчат някое хлапе. — Винаги ли говориш толкова много? Не е чудно, че гаджетата ти са посягали направо към гърлото ти. Не ги виня.
Зяпнах го, останала без думи. Вече абсолютно ясно проумях израза „да сипеш сол в раната“. Първо ме бе шамаросал звучно, сега щеше и да ми се подиграва, преди да ме убие.
— Не ми се иска да прекъсвам прочувствените ги излияния за останалите покойни вампири, но ще ме убиваш ли, или какво? — Смели думи, помислих си. Но пък поне не подсмърчах.
За по-кратък миг от нужния ми, за да мигна, устата му се доближи до препускащия пулс на врата ми. Всичко в мен замръзна, щом усетих съвсем ясно докосването на зъбите. Моля те, не ми позволявай да прося за милост. Моля те, не ми позволявай да моля за милост.
Той рязко отстъпи отново и ме остави трепереща от страх и облекчение. Едната му вежда отново се повдигна насреща ми.
— Бързаш да умреш, а? Но не и преди да отговориш на още няколко въпроса.
— Защо мислиш, че ще го направя?
Усмивката му изпревари отговора.
— Повярвай ми, ще ти хареса много повече, ако го направиш.
Прочистих гърло и опитах да успокоя пулса си. Нямаше нужда да му звъня със звънчето за вечеря.
— Какво искаш да знаеш? Може и да ти кажа.
Лекото му подсмихване стана по-широко.
Хубаво бе да зная, че поне единият от нас се забавлява.
— Смело малко Котенце, не мога да отрека. Добре. Да кажем, че ти вярвам, че си рожба на човек и вампир. Това е почти невероятно, но ще се върнем на този въпрос после. Да кажем и че ти вярвам, че обикаляш баровете, за да дебнеш злите мъртви, за да отмъстиш за майка си. Остава въпросът откъде знаеш какво да ползваш, за да ни убиваш? Това не е обществена тайна. Повечето хора вярват, че доброто старо дърво ще свърши работа. Но не и ти. Да не би да искаш да ми кажеш, че никога преди не си имала вземане-даване с вампири, освен когато ги убиваш?
Насред всичко случващо се, настъпването на края на живота ми, и ужасяващия начин, по който щях да умра, аз изрекох първите думи, които ми хрумнаха:
— Имаш ли нещо за пиене тук? Нищо със сирене обаче и нищо, което може да бъде класифицирано като 0-негативна или Б-положителна.
Той изсумтя развеселено.
— Жадна ли си, сладурче? Какво съвпадение. И аз.
С тези плашещи думи той извади манерка от якето си и притисна гърлото й към устните ми, повдигайки съда. Окованите ми ръце бяха безполезни, затова стиснах със зъби манерката, за да си помогна. Беше уиски и ме изгори леко, докато се изливаше в стомаха ми, но продължих да гълтам, докато и последната капка не се плъзна в гърлото ми. Въздишайки, отпуснах захапката си и оставих манерката да падне в ръката му.
Той я обърна надолу, очевидно слисан от липсата на съдържание.
— Ако знаех, че си такъв смукач, щях да ти дам от евтиното. Ще си заминеш с фанфари, а?
Свих рамене, доколкото вдигнатите ми нагоре ръце позволяваха това.
— Какво? Да не развалих вкуса си? Сигурна съм, че ще се обърна в гроба, разтревожена, че няма да съм ти вкусна. Дано се задавиш с кръвта ми, кретен такъв.
Това само предизвика още смях.
— В добра форма си, Котенце! Но стига протака. Откъде знаеше какво да ползваш, щом не ти го е казал вампир?
Отново последва поизкривено повдигане на раменете ми.
— Не знаех. О, прочетох стотици книги, а сигурно и повече за нашия… твоя вид, след като разбрах какво е баща ми. Написаното в тях се различаваше. Някои споменаваха кръстове, слънчева светлина, дърво или сребро. Всъщност извадих чист късмет. Една вечер някакъв вампир се приближи към мен в един клуб и ме качи в колата си. Той, естествено, не можеше и да бъде по-мил, докато не опита да ме изяде жива. Взех решение, че или ще го убия, или ще умра, опитвайки се, а със себе си носех единствено голямата кама с форма на кръст. Свърши работа, въпреки че отне известно време. И ето ти, узнах за среброто. По-късно научих, че дървото не върши никаква работа. Сдобих се с хубав белег на бедрото, който само доказва това. Онзи вампир се смя, когато видя кола ми. Явно не се страхуваше от дървото. И веднъж, докато правех карамелизирани ябълки, ми хрумна да скрия среброто в нещо, което вампирите щяха да смятат за безобидно. Не беше кой знае какво. Повечето от вас са толкова заети да гледат врата ми, че не виждат как изваждам острото си приятелче. И готово.