— Защо там не са изсъхнали листата?
Свежа зеленина… Защита от Слънцето… Високи липи и брези! Като катерички скачахме и се катерехме по тънките клони и те не се чупеха. И естествено — нали тук сме не по-тежки от тлъсти пуйки!
Плъзгахме се над храстите и между дърветата и движението ни напомняше летене. Колко беше весело! Колко лесно тук се пази равновесие! Залюлееш се на клончето, готов си да паднеш, но склонността към падане е толкова слаба и самото отклоняване от равновесието е толкова бавно, че и най-незначителното движение с ръка или крак може да го възстанови.
На простор!… Огромният двор и градина приличат на клетка. Отначало тичаме по равна местност. Срещат се недълбоки ровове, широки до десет сажена.
Засилим ли се, прелитаме ги като птици. Но ето че започва нагорнище: отначало слабо, а след това все по-стръмно и по-стръмно. Каква стръмнина! Боя се от задъхване.
Напразен страх: изкачваме се леко, с големи и бързи крачки по стръмнината. Планината е висока — и леката Луна уморява. Сядаме. Но защо тук е така меко? Да не са се размекнали камъните?
Вземам голям камък и го удрям в друг: изскачат искри.
Починахме си. А сега назад…
— Колко има до дома?
— Сега не е много, около двеста сажена…
— Можеш ли да запратиш камък на такова разстояние?
— Не зная, ще опитам.
Всеки от нас взе по един малък ъгловат камък… Кой ще го запрати по-далеч?
Моят камък премина над жилището. Отлично. Като следях полета му, много се страхувах, че ще счупи стъклата на прозорците.
— А твоят?… Твоят отиде още по-далеч!
Тук стрелбата ще е интересна: куршумите и снарядите ще прелитат в хоризонтална и вертикална посока стотици версти.
— Но ще действува ли тук барутът?
— Във вакуум взривните вещества ще се проявяват с още по-голяма сила, отколкото във въздуха, защото последният само пречи на разширяването им; що се отнася до кислорода, те нямат нужда от него, тъй като необходимото за тих количество се съдържа в самите тях.
III
Върнахме се в къщи.
— Ще сипя барут на осветения от Слънцето перваз — казах аз. — Насочи към него фокуса на лупата… Виждаш ли, има и светлина, и взрив, макар и безшумен. — Позната миризма, която мигновено изчезва…
— Можеш да стреляш. Само не забравяй да сложиш капсулата: лупата и Слънцето ще заменят удара на спусъка.
— Ще сложим пушката вертикално, за да можем да намерим куршума след взрива някъде наблизо…
Огън, слаб звук и леко сътресение на почвата.
— Но къде е шомполът? — възкликнах аз. — Трябва да е някъде наоколо, макар че няма да започне да дими!
— Шомполът е отлетял заедно с куршума и едва ли ще изостане от него, тъй като на Земята само атмосферата му пречи да се движи след оловото, а тук пухът пада и лети нагоре така стремително, както и камъкът… Ти вземи перушинка, която стърчи от възглавницата, а аз ще взема чугунено топче: ти можеш да хвърляш своята перушинка и да улучваш цел дори когато тя е отдалечена, така лесно, както и аз с топчето. При тази тежест аз мога да хвърля топчето на двеста сажена; на същото разстояние и ти можеш да хвърлиш перушинката; но с нея ти никого няма да убиеш и дори няма да почувствуваш, че хвърляш нещо. Нека хвърлим нашите метателни снаряди с всичка сила, която при нас не е много различна, и нека целта бъде една и съща: например онзи червен гранит…
Виждаме, че перушинката малко изпреварва чугуненото топче, сякаш се увлича от силен вихър…
— Но какво е това: от изстрела изминаха три минути, а куршума все още го няма? — казах аз.
— Почакай две минути още и вероятно той ще се върне — отговори физикът.
И наистина почти след толкова време ние усещаме леко сътресение на почвата и виждаме недалеч от нас подскачащия шомпол.
— А къде е куршумът? Нали не кълчищата предизвикаха сътресението? — учудих се аз.
— Вероятно от удара куршумът се е нажежил до разтопяване и пръските му са полетели на различни страни.
Като се поогледахме наоколо, ние наистина намерихме няколко много малки сачми, които очевидно представляваха частици от нашия изчезнал куршум.
Колко дълго летя куршумът!…
— На каква височина би трябвало да се издигне? — попитах аз.
— На около 70 версти. Тази височина е резултат на малката тежест и липсата на въздушно съпротивление.
Тялото и умът се умориха и трябваше да си починат. Луната си е Луна, а скачането без мярка дава своето отражение. Поради продължителността на полетите, които извършвахме, не винаги падахме на краката си и затова се натъртвахме. При полет, продължаващ от 4 до 6 секунди, имахме възможност не само да разгледаме околността от значителна височина, но и да извършим някои движения с ръцете и краката си; но не ни се удаваше да се премятаме в пространството. След това свикнахме да си придаваме едновременно въртеливо и постъпателно движение; при тези случаи се преобръщахме в пространството до три пъти. Интересно е да се изпита това движение, а интересно е и да се наблюдава отстрани. Дълго наблюдавах движенията на моя физик, който извършваше без опора и без почва под краката си много опити. За да се опишат, трябва да се напише цяла книга.