Сякаш за да снеме всяка отговорност от себе си, пилотът напусна интимно близкото си място на пода до леглото й и седна пред пулта си. Издекламира гърбом с двусмислена интонация:
— Е, коя песен да си попеем сега, за да не скучаем? Ние сме умни и красиви, ние сме добри и полезни, ние сме…
— Оставете ме да поспя! — прекъсна го антроположката. Изгледа разочаровано младежките му плещи и потъна в леглото, прибирайки коленете към тялото си…
В базата също не одобриха постъпката им. Научният съвет заседава точно половин час и единодушно нареди веднага да се върнат. Не го успокоиха холографските кадри, защото го безпокоеха трудно контролируемите психически възможности на психороботите от този най-висш тип. Наредиха им да изберат заместник на жреца и да го подготвят, колкото дълго и да трае това. Защото в психоробота те просто бяха вложили готов запис на ритуалните песни. Попълниха запасите им от храна и изследователски материал, дадоха им по-стар пилот — метеорологическият център не очакваше и тази нощ инфразвукови вълни с опасна интензивност — и орнитолетът размаха могъщите си криле под звездното небе.
Пилотът, значително по-опитен, взе разстоянието за половината време. Кацнаха на поляната четири часа преди разсъмване, така че мъжът и жената, с част от багажа си, пристигнаха при аборигените точно по време на утринния ритуал.
Наклякалите аборигени не се обърнаха, макар да бяха възприели и познали звука на стъпките им още на километър от селището. Антрополозите оставиха багажа до най-близката колиба, за да дочакат края на ритуала. Поставиха трансформаторите на ушите си и кафявото търпение на очите им се превърна в пламтящо безпокойство, в изумление. Трансформаторите бяха гръмнали в главите им с една оглушителна какофония от разностройни звуци: познатите тревожни песни на близките храсти и по-далечните дървета, тънкия писък за опасност на тревоподобното растение около колибите. Не бе възможно растителността да реагираше така на тяхната поява, защото отдавна бе свикнала с добронамереното им присъствие. Тогава? Те се втрещиха в изпълняващия жреческнте си задължения автомат. Той не само като че ли беше друг — неузнаваемо отрупал цялото си тяло с пламтящите клонки на колитора, в песента му имаше и други интонации, чийто нов смисъл те различаваха едва след като ги изслушаха за десети път.
Жрецът размахваше твърде войнствено два грамадни огнени клона колитор — такива аборигените никога не късаха от храста, а песента му бучеше насред озвучения страх от околния растителен свят с мощта на океански вълни:
— Вие сте най-умните и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните. Вас ви обича всичко и всички. Вие сте най-умните и най-красивнте, вие сте най-добрите и най-полезните, вас ви обича всичко и всички…
Ушният венец на аборигените, вместо розово-оранжевия цвят на утринния ритуал, бе станал пепеляво-сив, пепелно сива до черно лъщеше и меката им къртичина козина.
— Роби, спри! — извика жената, но жрецът-робот продължи своята странно трансформирана песен с издигнатите на превъзходна степен обичайни епитети. Тя свали дихателната маска и отново извика, преди мъжът да бе успял да запуши устата й.
Освободеният женски глас гръмна над площадчето и аборигените захлупиха лица на земята като съборени от силен вятър статуетки. Хор от разногласен плач затрещя в наушните трансформатори. Нечувствителен към човешката звукова вълна, остана прав само жрецът. Палячовски накичен, той все така размахваше колиторовите клони, повдигайки в гръмовно войнствена гама своя речитатив: Вие сте най-умннте и най-красивите, вие сте най-добрите и най-полезните…
Антропологът затискаше устата на жена си с длан, укроти опитите й да се освободи и произнесе тихо, по кодирания начин за връзка с робота:
— Психоробот Роби три! Психоробот Роби три!…
Жрецът веднага отпусна ръце. Рубиненочервените клони паднаха на земята, песента му секна, но той не отговори, че е готов да изпълнява нарежданията им, както би отговорил мигновено всеки нормален робот. Постоя няколко мига, сякаш в нерешителност, наведе се, грабна само единия клон и с две ръце го размаха като оръжие над главата си, като запалена факла. Запя още по-свирепо своята превъзходна степен: Вие сте най-умните, вие сте най-добрите, вие сте най-силните, вие сте длъжни да подчините всичко на себе си…
Самопрекъсна се, защото антропологът вече тичаше към него, настройвайки лазерния нож. Изрече още нещо в алармения вълнов обсег на аборигените, не намери отзвук у тях и хукна да бяга около колибите. Сега вече и жената се впусна да го гони, също извадила лазерното оръжие, което им служеше за рязане и пробиване на всякакви материали — инструмента, от който бе загинал предишният жрец. Тя още се опитваше да вразуми с думи робота, но единственото разумно нещо, което той неочаквано направи, бе да грабне едно от падналите аборигенчета и да продължи бягството си, държейки го като щит пред себе си. Мъжът и жената се спогледаха и веднага прекратиха гонитбата.