Антропологът отново тури наушницпте, за да чуе реакцията му. Вживелият се окончателно в жреческата си роля психоробот продължаваше да ръкомаха призивно над селището. Мяташе крака и ръце, жалък беше и смешен, но все така истерично крещеше насред хилядогласния ужас на природата: „Вие сте най-умните, вие сте най-добрите, вие сте длъжни…“ Антропологът усилено завъртя китките си към орнитолета в познатия за всеки човек жест: Махай го, махай го от очите ми! През стъклото на кабината пилотът се хилеше, горд от бързата си победа. Десницата му също се завъртя въпросително: А вие?… Отдолу още по-категорично му заповядаха да отлита. Той разбра: двамата трябваше да останат, за да обяснят по някакъв деликатен начин на уплашените аборигени, защо звездите са пратили своята птица да вземе и втория им жрец.
Кранът се сгъна телескопично и след няколко мига трюмът глътна палячовски мятащия се психоробот. Антропологът си помисли, че сигурно и в трюма той ще продължи да пее зловещата си превъзходна степен, та побърза да свали наушниците. Засега му се слушаше само гальовния вятър на отлитащите криле. Слушаше му се още гласа на жената до него, но тя нищо не казваше. Тогава той си помисли, че би трябвало още сега, а не утре да я замъкне в джунглата и хубавичко да я набие, та да се наслуша и на плача й. Вместо това обаче прегърна раменете й и уморено се облегна на нея.
Тя извърна лице към него. Вятърът на орнитолета бе изсушил очите й, но и сухи те светеха щастливо. Допря устни до ухото му, пошушна задъхано:
— Слушай, слушай! Тури трансформатора де, слушай!
И, нетърпелива, сама се притисна така към него, че да може да чува нейния трансформатор. Хилядогласият хор на околната природа трепереше в мембраната ту като стихващ орган, ту като внезапно въздигаща се към небето шеметна радост. Далечните дървета и близките храсти, и тревоподобната растителност около колибите — всичко пееше своите обичайни мелодии, приветите песни, с които през последните месеци посрещаше появата на двамата земни пратеници.
Иззад храстите и от колибите един по един заизлизаха аборигените. Шейсетте ушенца около главите им сияеха с розово-оранжевия цвят на дружелюбието и те повече от всякога приличаха сега на подвижни цветя, — на ненатрапващи хубостта си, нежни и скромни цветенца, без които обаче и най-великолепната градина би се чувствувала обедняла.