— Да.
— Сигурно оттук до хотела има две мили.
Тя се учуди на остротата в гласа си:
— Не ме интересува колко е далеч. Трябваше да се махна.
Едуард не реагира. Когато прехвърли тежестта си на другия крак, камъчетата под него издрънчаха. Сега тя видя, че той носи сакото си. На плажа беше топло и влажно, по-топло, отколкото през деня. Доядя я, че бе решил да вземе сакото си. Добре, че не беше сложил и връзка. Господи, колко раздразнителна стана изведнъж, когато само преди минути така се срамуваше от себе си! Обикновено толкова държеше на мнението му за нея, а сега то не я интересуваше.
Той се готвеше да й каже за какво е дошъл да поговорят и направи една крачка към нея.
— Виж, това е нелепо. Не беше честно от твоя страна да избягаш по този начин.
— Така ли?
— Всъщност беше адски неприятно.
— Наистина ли? Аз мисля, че адски неприятното беше онова, което ти направи.
— Какво имаш предвид?
Очите й бяха затворени, когато отвърна:
— Много добре знаеш какво имам предвид.
По-късно щеше ужасно да страда при спомена за репликите си в този разговор, но сега добави:
— Беше много гнусно.
Стори й се, че го чува как изсумтява, сякаш някой го е блъснал в гърдите. Ако последвалото мълчание беше с няколко минути по-дълго, може би щеше да осъзнае вината си и да добави нещо по-малко жестоко.
Ала Едуард бързо продължи:
— Ти въобще нямаш представа как да се държиш с мъже. Ако имаше, това нямаше да се случи. Ти никога не си ме допускала близо до себе си. Ти понятие си нямаш от тези неща, нали? Живееш си, сякаш сме в хиляда осемстотин шейсет и втора. Та ти дори не знаеш как да се целуваш.
Тя се чу как изрича:
— Но знам какво е провал и го разпознавам, когато го видя.
Не това искаше да каже. Подобна жестокост не й бе присъща. Това бе втората цигулка, която отвръщаше на първата — реторично отбиване, предизвикано от неочакваността, от точността на нападението му, от презрението, което долови в повтарящите се „ти“-та. Колко обвинения трябваше да й бъдат отправени в няколко изречения?
Дори и да го бе наранила, той не го показа, въпреки че тя почти не виждаше лицето му. Може би тъмнината я правеше толкова дръзка. Когато той заговори отново, тонът му дори не се повиши.
— Няма да се оставя да ме унижаваш.
— А аз няма да се оставя да ме малтретираш.
— Аз не те малтретирам.
— Напротив, правиш го. Винаги си го правил.
— Това е абсурдно. За какво говориш?
Не бе сигурна, но си даваше сметка, че вече е избрала пътя си.
— Ти непрекъснато ме притискаш, притискаш ме и искаш нещо от мен. Не можем просто да си живеем живота. Не можем просто да бъдем щастливи. Съществува едно постоянно напрежение. Винаги има по още нещо, което искаш да измъкнеш от мен. Непрестанно крънкаш нещо от мен.
— Крънкам? Не разбирам. Надявам се, че не говориш за пари.
Тя не говореше за пари. Това бе далеч от мислите й. Колко нелепо от негова страна да споменава за пари. Как смее изобщо. Затова отвърна:
— Е, щом го казваш, значи явно мислиш за това.
Предизвика я сарказмът му. Или пренебрежителният му тон. Флорънс говореше за нещо по-фундаментално от парите, но не знаеше как да го изрази. Това нещо бе езикът му, който се мъчеше да проникне по-навътре в устата й, ръката му, която се пъхаше по-надълбоко под полата или блузата й, пръстите му, които дърпаха нейните към слабините му, и начинът, по който гледаше встрани от нея и се смълчаваше. Бе жадното му очакване, че тя ще му даде още нещо, и понеже не го получаваше, се разочароваше от нея, от това, че забавя нещата. Каквато и нова граница да преминеше тя, винаги имаше по още една, която я очакваше. Всяка отстъпка, която правеше, увеличаваше очакването и после разочарованието му. Дори и в най-щастливите им моменти винаги присъстваше сянката на обвинението, едва прикритото униние на неговата неудовлетвореност, възправяща се като алпийски връх, нещо като непрестанна болка, отговорността за която и от двама им се приписваше на нея. Тя искаше да бъде влюбена и да бъде такава, каквато е. Но за да бъде каквато е, трябваше да казва „не“ на всичко. И тогава вече не бе същата. Без да иска, ставаше противник на нормалния живот. Сега изпитваше и раздразнение — защо я бе последвал толкова бързо на плажа, трябваше да й даде време, да й даде възможност да остане сама. А и това, което бе станало тук, на брега на Ламанша, бе само второстепенен елемент от общата схема. Тя вече виждаше как ще се развият нещата. Ще продължат кавгата, ще се сдобрят или ще се сдобрят донякъде, той ще я придума да се върнат обратно в стаята и отново ще я затисне с очакванията си. И тя отново ще се провали. Не можеше да диша. Бе омъжена от осем часа и всеки час й тежеше като топуз, понеже не знаеше как да му сподели мислите си. Затова темата за парите можеше да се окаже полезна. Всъщност така и стана, понеже сега раздразненият се оказа той.