Някъде в тъмните кътчета на ума ми, струва ми се, винаги бях знаел, че ще се върна във Виетнам. И ето че бях тук.
Съненият служител на рецепцията ми повика такси. Излязох и след няколко минути на кръглата отбивка се появи кола. Качих се и казах:
— Буу диен. Le Bureau de poste. Пощата. Биет?
Шофьорът кимна и потегли към буу диен в центъра на града, десетина минути път. Казах му да ме почака и слязох. За хиляда донга, около десет цента, направих по три копия на паспорта, визата и бележката от полковник Манг. Върнах се в таксито.
— Фонг куан ли нгуои нуок нгои — казах му. Сигурно съм улучил, защото след няколко минути спряхме пред имиграционната полиция вместо пред някой уличен продавач на бутилирана вода. Шофьорът със знаци ми показа, че ще ме чака на съседната пряка.
Полицейският участък се помещаваше в скромна тухлена сграда с отворен сводест портал вместо врата. Чакалнята беше просторна и пълна с обичайните заподозрени — млади туристи и виеткиеу, които се мъчеха да се преборят с бюрократичната глупост и мързел.
Малкият участък изглеждаше много по-неофициален от зловещото министерство на държавната сигурност в Сайгон; по стените на чакалнята бяха облегнати велосипеди, а по пода видях пясък от плажа.
Отидох при отегчения полицай, който седеше зад бюро в една малка ниша, и му показах копия на визата и паспорта ми, както и на бележката от полковник Манг. Той я прочете, вдигна телефонната слушалка и се обади някъде. После каза:
— Сядай.
Останах прав.
След минута в помещението влезе друг униформен и без да ми обърне внимание, взе бележката от първия и я прочете. После ме погледна и попита на разбираем английски:
— Къде отседнал?
— В „Гранд хотел“.
Той кимна, като че ли от „Гранд хотел“ вече му се бяха обадили, за да докладват за моето пристигане и най-вероятно за присъствието на спътничката ми. Бях сигурен и че Манг е предупредил имиграционната полиция за очакваното ми посещение.
— Вие тук с жена? — попита униформеният.
— Запознах се с жена във влак. Не моя жена.
— Нима? — Изглежда, ми повярва, навярно заради отделните стаи. — Остава една седмица?
— Може би.
— Къде отива след Натранг?
— В Хюе.
Всичко това ставаше в чакалнята пред заинтригувана публика от австралийци, американци и други.
— Жена заминава с вас? — попита ченгето.
— Може би.
— Добре, оставя тук паспорт и виза. Дава ви ги после.
Бях готов за това и тъй като от собствен опит знаех, че ченгетата не обичат отрицателни отговори, отвърнах:
— Добре. — Взех ксерокса на паспорта и визата си от първото ченге на бюрото и му ги подадох заедно с петдоларова банкнота, която той бързо скри в джоба си. — Приятен ден — сбогувах се аз и се запътих към изхода.
— Стой.
Погледнах назад към полицая.
— Как пътува до Хюе? — попита той.
— С автобус или влак.
— Идва тук и показва билет. Трябва пътен печат.
— Добре. — Излязох.
Таксито ме чакаше на съседната пряка и се качих.
— „Гранд хотел“.
Потеглихме на юг по крайбрежната улица. Предишния път бях прекарал много време на плажа заедно с другите две момчета от стаята ми, също ветерани, но не от моята част. И тримата бяхме извършили нещо адски смело и тъпо, за да заслужим тази тридневна отпуска, и тримата страдахме от гъбички в различни стадии, които слънцето и солената вода лекуваха.
В „Гранд“ имаше стотина войници и денем хотелът приличаше на болница. Спяхме много и пиехме много бира на плажа.
Нощем болните се съживяваха и до зори обикаляхме всички барове, бардаци и салони за масаж в града. После си отспивахме на плажа или в хотела и вечерта продължавахме снови сили. Пристигаха и си заминаваха хора и тридневните ни отпуски не съвпадаха с тези на другите, обаче човек веднага можеше да познае на кого му е първият ден и на кого — третият. Новопристигналите получаваха нещо като културен шок — не можехме да повярваме, че сме тук. На втория ден се скапвахме от пиене и ебане. На третия — още повече, защото щяхме да се връщаме в ада.
Като се изключеше известно подобрение на болежките ми, гъбичките и плувните ми умения, се прибрах в частта си в много по-лоша форма, отколкото бях заминал. С всички бе така, ама нали затова са отпуските.
Таксито спря на отбивката пред „Гранд“ и ме остави на стълбището.