Качих се в стаята си, разопаковах багажа си и взех студен душ. Нямаше сапун и шампоан, обаче имаше хавлиена кърпа и аз излязох от банята и се изсуших в спалнята — вентилаторът и отвореният балкон ми помогнаха.
На вратата се почука. Нямаше шпионка, затова попитах:
— Кой е?
— Аз.
— Добре… — Увих се в хавлията и отворих.
— О… да не те сварвам в неудобен момент? — попита Сюзан.
— Влизай. — Тя влезе и затвори вратата. — Как мина?
— Нормално. — Сюзан носеше бял спортен панталон, сива тениска с надпис „Кю-бар, Сайгон“ и сандали. — Не гледай, ще се обличам!
Тя излезе на балкона, а аз си облякох черен памучен панталон и бяла спортна риза. Междувременно й разказвах за кратката си среща с имиграционната полиция и споменах, че са знаели за пристигането ни.
— Добре, готов съм.
Сюзан се върна в стаята.
— Хайде да пийнем по нещо — предложих аз.
Слязохме във фоайето, минахме през пустата трапезария, в ъгъла на която имаше бар, и излязохме на верандата.
Бяха заети едва половината маси и се настанихме до парапета.
Слънцето вече се спускаше зад хотела и верандата бе в сянка. Над моравата вееше морски ветрец и шумолеше в листата на палмите.
Почти всички други гости бяха на средна възраст. „Гранд хотел“ беше скъпичък за младите туристи, не очароваше заможните японци и корейци и бе категорично неприемлив за американци на средна възраст от всякакви класи, освен може би за учители. Заключих, че освен нас всички са европейци.
На старомодната бяла веранда беше много приятно, на тавана се въртяха вентилатори, миришеше на солена вода, тюркоазните вълни плискаха зелените острови. Щеше да е идеално, ако имаше и нещо за пиене, обаче наоколо не се мяркаха сервитьори.
— Май че сами трябва да си донесем пиенето — отбелязах аз.
— Аз ще ида. Какво искаш?
— Аз ще отида — възразих аз, докато си сядах на задника. Жените разбират, че това са пълни глупости, и Сюзан се изправи.
— Какво искаш?
— Студена бира. И виж дали нямат нещо за хапване. Умирам от глад. Благодаря.
Тя влезе в трапезарията.
Спомнях си как бях седял тук преди близо трийсет години, спомнях си и многобройните, извънредно привлекателни сервитьорки, които се побъркваха от кеф, че работят при американците, докато родината им се разпадаше и техните бащи, братя и съпрузи страдаха и умираха заедно с янките, обаче тук в Натранг на бодливата тел висеше надпис „Забранено за смърт“. Не буквално, естествено: мълчаливо споразумение, че тук няма да умреш от насилствена смърт.
И за пехотинците, хеликоптерните картечари, пилотите, патрулите, тунелните плъхове, санитарите и всички, които бяха виждали как изглеждат човешки вътрешности, Натранг беше нещо повече от убежище — това бе доказателство, че някъде сред цялата тази пукотевица и смърт има място, където хората не носят оръжие и денят свършва със залез, който човек знае, че ще доживее да види, където нощите не крият ужаси и утринното слънце се издига над Южнокитайско море и огрява плаж, осеян със спящи, а не мъртви хора.
Сюзан се върна без напитки.
— Келнерката ще ни сервира. — Тя седна. — Имаш късмет. Казва се Луси.
— Страхотно.
Отвътре се появи възрастна жена с поднос в ръце. Изглеждаше на осемдесет години, със сбръчкано лице и кафяви зъби и устни, но навярно не бе много по-възрастна от мен.
— Пол, това е старата ти приятелка Луси — каза Сюзан.
Жената се изкикоти и остави подноса.
Сюзан й каза нещо и двете се заговориха. После Сюзан се обърна към мен.
— Като младо момиче била камериерка тук, когато градът бил курорт за френски плантатори. Останала, когато американците го използвали за отпускарски хотел, после през седемдесет и пета станал хотел за партийни функционери и сега отново бил за всякакви гости. През шейсет и осма е била сервитьорка и казва, че си спомняла американец, който приличал на теб и я гонел между масите, за да я ощипе по задника.
Старицата пак се изкиска.
Подозирах, че последната част от разказа на Сюзан е измислица. Обаче, за да й вляза в тона, отвърнах:
— Кажи й, че все още е хубавица, ко-деп. И че още ми се ще да я ощипя по задника.
Старицата се засмя на моето „ко-деп“ преди Сюзан да й преведе думите ми и когато стигна до щипането по задника, виетнамката избухна в момичешки смях, отговори нещо, игриво ме плесна по рамото и изтича обратно в сградата.