Това ме изненада и предполагам, че лицето ми ме е издало, а може би и нещо друго.
— Много мило — смотолевих доста неубедително.
Тя ме погледна на слабата светлина.
— Всъщност му заявих, че между нас е свършено.
Не знаех какво да отговоря, затова премълчах.
— Той и без това го знае. Не исках да го направя така, но трябваше. Не е заради теб, така че не се надувай.
Понечих да кажа нещо, ала Сюзан ме прекъсна.
— Просто ме изслушай. Разбрах, че ми е по-забавно… че предпочитам да съм в „Кю-бар“ с теб, отколкото с него.
— Много ласкателно наистина.
Видях, че с голямата си уста съм прекъснал миг на искрена изповед, затова прибавих: — Извинявай. Просто понякога се чувствам… неловко…
— Добре. Остави ме да довърша. Ти си интересен мъж, но възприемаш противоречиво живота и навярно любовта. И отчасти проблемът ти е, че не се познаваш достатъчно добре. — Тя впери очи в мен. — Погледни ме, Пол.
Погледнах я.
— Как се почувства, когато ти казах, че съм предложила на Бил да дойде при мен?
— Кофти. Ченето ми увисна. Не го ли забеляза?
— Направо падна в бирата ти. Ти ме разиграваше, а това не ми харесва. Можеше да ме чупиш по всяко време, ако наистина го искаше. Вместо това ти…
— Добре. Всичко ми е ясно. Извинявам се и обещавам да съм послушен. Не само че… Искам да знаеш, че твоята компания не само ми е приятна, но и я очаквам с нетърпение.
— Продължавай в тоя дух.
— Хубаво. Ами, страшно много държа на теб, много те харесвам, липсваш ми, когато те няма, зная че ако се оставя…
— Стига. Виж, Пол, положението е изкуствено, ти си имаш приятелка в Щатите, тук си по важна работа и тази страна тайно те ужасява. Това ми е ясно. Затова през тези няколко дни просто няма да ни пука за нищо. Развлечения на слънце и каквото се случи, случи се. Ти заминаваш за Хюе, аз се връщам в Сайгон. И ако е рекъл Господ, и двамата ще намерим пътя си към дома.
Кимнах.
Хванати за ръце, наблюдавахме как лилавата вечер става черна.
Звездите сияеха над водата и изтъняващата луна хвърляше сребристи отблясъци по Южнокитайско море. Едно момче запали газени лампи на всички маси и верандата замъждука в светлинки и сенки.
Платих сметката и двамата прекосихме моравата, пресякохме улицата и се спуснахме на плажа, по който много отдавна бе вървял младши сержант Пол Бренър.
Избрахме ресторант на име „Коконът Гроув“, разположен сред палми и асми.
Седнахме на дървена масичка, осветена от червена газова лампа, и си поръчахме бира „Тигър“. Тук вятърът беше по-силен и на петдесетина метра се чуваше прибоят.
Донесоха менютата. Бяха на виетнамски, английски и френски, обаче цените бяха американски.
Повечето ястия бяха морски, нещо нормално за рибарски град, обаче за десет долара можех да опитам супа от птиче гнездо, което, изглежда, беше допълнено към менюто, тъй като се събирало само два пъти годишно и за мой късмет единият път бил тъкмо този месец. Гнездото било направено от червена трева и врабча слюнка, но истинската му стойност се състояла в това, че този деликатес бил и афродизиак.
— Избирам си супата от птиче гнездо — заявих на Сюзан.
Тя се усмихна.
— Имаш ли нужда?
Поръчахме огромно плато морски дарове и зеленчуци, които келнерът изпече на подвижна скара с въглища до масата ни.
Хората наоколо, изглежда, бяха предимно северноевропейци, които бягаха от зимата. Натранг, който беше основан от французите, някога бил наричан „Лазурния бряг на Югоизточна Азия“ и сега очевидно си възвръщаше старата слава, макар че му оставаше да извърви още много път.
Продължихме да поръчваме морски дарове и сервитьорът започна да поднася Сюзан, че щяла да напълнее. Заведението бе много приятно и в нощния въздух се носеше дъх на вълшебство.
Приказвахме си за незначителни неща, както обикновено правят хора, които съвсем наскоро са водили напрегнат разговор, поставил отношенията им на ново равнище.
Прескочихме десерта и се разходихме боси по плажа, носехме обувките си в ръце. Започваше отливът и брегът бе покрит с миди и обичайните морски създания. Няколко души ловяха риба, туристи бяха запалили огньове, влюбени двойки вървяха ръка за ръка — сред тях и ние със Сюзан.
След около половин километър се натъкнахме на яхтклуб „Натранг“, скъпо заведение, в което се танцуваше. Влязохме, поръчахме си две бири и потанцувахме заедно с много европейци под звуците на някаква отвратителна шумна музика от седемдесетте години, изпълнявана от най-слабия оркестър в тихоокеанския басейн, а може би и в целия свят. Някои от мъжете познаха, че съм ветеран, и ме поздравиха, но нищо повече — никой, включително и аз, не искаше да разговаря за това.