Не зная дали съм бил пиян, сантиментално настроен или просто щастлив от нещо, обаче за пръв път от дълго време насам се чувствах в мир със себе си и с околния свят.
Тръгнахме си от яхтклуба след един и докато се връщахме към пъстрите светлини на крайморските кафенета, Сюзан попита:
— Опасно ли е това, което правиш тук?
— Просто трябва да открия един човек и да му задам няколко въпроса, после да отида в Ханой и да се кача на самолета за Щатите.
— Къде е този човек? В Там Ки ли?
— Още не зная. — Смених темата. — Защо си тук, Сюзан?
Тя измъкна ръката си от моята и запали цигара.
— Ами… това не е нито толкова важно, нито толкова драматично, колкото въпросът защо си тук ти.
— Важно е за теб, иначе нямаше да си във Виетнам. Как се казваше той?
Сюзан дръпна от цигарата.
— Сам. Бяхме гаджета от малки, после продължихме в колежа — той завърши Дартмут. Заедно учихме в бизнес колежа, може да си видял снимката му в кабинета ми, груповият портрет.
Хари Хубавеца. Обаче не й го казах.
— Живеехме заедно в Ню Йорк… бях луда по Сам и не можех да си представя живота без него. Сгодихме се и щяхме да се женим, да си купим къща в Кънектикът, да имаме деца и да заживеем щастливо. — Тя замълча за миг, после продължи: — Бях влюбена в Сам, откакто бяхме хлапета, чак до деня, в който той се прибра и ми каза, че има връзка с друга жена. В службата си. Събра си багажа и си отиде.
— Съжалявам.
— Е… случват се и такива неща. Но не можех да повярвам, че се случват на мен. Изобщо не го предвидих, което ме накара да се съмнявам в себе си. Както и да е, не успях да го преживея, напуснах работа в Ню Йорк и за известно време се прибрах в Ленъкс. Там всички бяха смаяни. Сам Торп ни беше съсед и сватбата отдавна беше планирана. Баща ми искаше да го подложи на аутопсия докато е още жив. — Сюзан се засмя.
Продължихме да се разхождаме.
— Е, опитах да го преживея, но в Ленъкс имах прекалено много спомени. Все плачех и близките ми започнаха да губят търпение, обаче той ми липсваше и просто не можех да се овладея. С две думи, започнах да търся работа в чужбина, която не иска никой друг, и половин година след като Сам ме напусна вече бях в Сайгон.
— Той обади ли ти се?
— Естествено. Няколко месеца след като пристигнах във Виетнам. Прати ми дълго писмо, в което пишеше, че бил направил най-голямата грешка в живота си, и ме питаше дали ще се върна в Щатите, за да се омъжа за него. Напомняше ми всички прекрасни мигове, които сме преживявали като хлапета — училищни танци, първата ни целувка, семейните празници и така нататък. Твърдеше, че всеки от нас бил част от живота на другия и затова трябвало да се оженим, да имаме деца и заедно да остареем.
— Предполагам, че другата му връзка е била неуспешна.
— Сигурно.
— И какво му отговори?
— Не му отговорих. — Сюзан дълбоко си пое дъх. — Той ми разби сърцето и знаех, че никога няма да е същото. И за да спестя и на двама ни много нещастие, просто не отговорих на писмото му. Сам ми писа още няколко пъти, после спря. — Тя хвърли фаса си в морето. — От общи приятели научих, че се оженил в Ню Йорк.
Вървяхме по самия край на водата и влажният пясък и вълните приятно галеха петите ми. Замислих се за Сюзан и Сам, а докато бях на тази тема, и за Синтия и Пол. В един идеален свят хората щяха да са като пингвините, да се свързват за цял живот и да не се отдалечават от айсберга, където са се родили. Обаче мъжете и жените не ги свърта на едно място и разбиват сърцата на любимите си. Когато бях по-млад, прекалено много разсъждавах с оная си работа. И все още е така. Но не чак толкова много.
— Щеше ли да е по-различно, ако Сам беше дошъл в Сайгон, вместо да те вика в Щатите?
— Сериозен въпрос. Веднъж се прибрах в отпуска и знаех, че си е вкъщи, въпреки че дотогава, струва ми се, и двамата бяхме разбрали, че вече не можем да се срещнем. Но нямам представа как щях да реагирам, ако беше почукал на вратата ми на улица „Донг Хои“.
— Ти как мислиш?
— Мисля, че човек, който е постъпил като него и който искрено се разкайва, нямаше да напише писмо. Щеше да дойде в Сайгон и да ме отведе у дома.
— А ти щеше ли да тръгнеш с него?