Когато повдигнах въпроса за сапуна, нямах това предвид и й двамата го знаехме.
— Няма нужда — отвърнах аз. — Ами… Тя ме прегърна и зарови лице в гърдите ми.
— Може би, преди да си тръгна, трябва да помисля. Нали така?
— Естествено.
Целунахме се и за миг ми се стори, че Сюзан вече го обмисля, но тя се откъсна от мен.
— Добре… лека нощ. Среща на закуска? В десет?
— Чудесно. — Не обичам дългите сбогувания, затова се обърнах и излязох.
Върнах се в стаята си, съблякох си ризата и мокрия панталон и ги хвърлих на едно от леглата.
Изнесох стол на балкона и седнах с крака, вдигнати върху перилата от ковано желязо. Вдигнах поглед към звездното небе и се прозях.
Нощният ветрец донасяше музика и гласове от плажа, вълните се плискаха в пясъка. Ослушвах се за почукване на вратата, обаче такова не последва.
Мислите ми се понесоха назад към май 1968-а, когато бях дошъл в Натранг с една-едничка грижа на света — да остана жив. Подобно на мнозина мъже на средна възраст, които са воювали, имало е моменти, в които съм смятал, че във войната се крие някаква сурова и откровена простота, почти трансцендентност, съсредоточаваща ума и тялото като нищо друго.
И все пак, въпреки всички приливи на адреналин, въпреки свръхестествените преживявания и огнените проблясъци на истина и светлина, войната също като опиат взима своята дан от тялото, ума и душата. Наистина настъпва момент на намаляване на производителността и човек трябва да си плати за това, че е плюл в очите на Смъртта и се е измъкнал безнаказано.
Взирах се в звездите и си мислех за Синтия, Сюзан, Пол Бренър и за Виетнам, трета серия.
Легнах си и спуснах мрежата против комари, но дълго не успях да заспя.
17.
Появих се на верандата в десет часа. Сюзан вече седеше на една маса с каничка кафе и четеше „Икономист“.
Наоколо закусваха няколко души, всичките бели, затова заключих, че не съм под наблюдението на Министерството на обществената сигурност. Макар че ми се искаше да ме следят, защото за тоя ден не бях планирал противодържавна дейност.
Големите мозъци във Вашингтон ми бяха дали една седмица почивка, седмицата, през която г-н Пол Бренър, ветеран от войната във Виетнам, трябваше да докаже своята невинност като турист. Обичайният театър. Прекалено кратките пътувания до далечни места винаги изглеждат подозрителни на имиграционните ченгета и митничарите. Също толкова подозрителни бяха визите, издадени малко преди сериозно пътуване, както показваше поведението на полковник Манг. Обаче беше много късно да мисля за това.
Седнах до Сюзан.
— Добро утро.
Тя остави списанието.
— Добро утро. Как спа?
— Сам.
Сюзан се усмихна и ми наля кафе.
Носеше панталон цвят каки, също като мен, и морскосин пуловер без ръкави.
Утрото бе красиво, температурата — към двайсет и пет градуса и в небето нямаше нито едно облаче.
Сервитьорката дойде при масата и Сюзан каза:
— Имат само два вида закуска, виетнамска и западна. Супа фо или пържени яйца. Не са чували за бъркани яйца, затова няма смисъл да питаш.
— Яйца.
Сюзан поръча на виетнамски.
— Имаше ли топла вода? — попитах я.
— А, забравих да ти кажа. Над тоалетната има бойлер. Видя ли го?
— Помислих го за част от тоалетната.
— Не. Включваш го и получаваш стотина литра топла вода. Не става много бързо. В десет часа изключват електричеството на бойлерите.
— И без това нямах сапун.
— Ще идем на пазар да ти купим някои неща.
— Мислиш ли, че когато се е свързал с консулството, Бил е споменал, че идваш с мен в Натранг?
Тя запали цигара.
— Мислих за това. От една страна, ако сериозно възнамерява да помага на консулството, би трябвало да им е казал. От друга страна, всички знаят, че ние с него сме… бяхме гаджета, затова може да го е било срам да им каже, че съм избягала с теб.
Кимнах.
— Смяташ ли, че ще имаш проблеми с твоите хора, ако научат, че сме дошли в Натранг заедно? — попита Сюзан.
— Няма да са много доволни, обаче какво мотат да ми направят? Да ме пратят във Виетнам ли?
Тя се усмихна.
— Звучи като нещо, което сте си казвали, докато сте били тук.
— Всеки ден.
— Ами… Съжалявам, ако си имаш проблеми.
— Не мисли за това. — Стига Карл да не ме изпортеше на Синтия. Но той нямаше да го направи — освен ако не извлечеше някаква полза от това.