Във всеки случай Сюзан Уебър и Пол Бренър бяха на ръба на сексуална връзка, която не се вписваше в първоначалния сценарий и можеше да доведе само до неприятности.
На вратата се почука.
— Влез — извиках аз.
Сюзан влезе и аз се изправих.
Носеше тениската, която й бях купил — „разкажете на близките си в родината“, — стигаше й до коленете. Беше по сандали и държеше новата си найлонова торба.
Тя се усмихна.
— Сандалите ти са страхотни. — Извади от чантата си пластмасова чаша, пълна с бял прах. — Това е борова киселина. Поръси с нея около леглото и багажа си.
— Ами после? Да се моля за дъжд ли?
— Киселината ще пропъжда гадинките. И главно хлебарките.
Оставих чашата на нощното шкафче и излязохме от стаята.
— Всичките ми ценни вещи са в тази найлонова торбичка — казах, докато слизахме по стълбището. — Мога ли да ги оставя на рецепцията?
— Естествено. Аз ще се погрижа.
Слязохме във фоайето и Сюзан отиде при служителя на рецепцията. Оказа се, че ще трябва да инвентаризираме всичко, включително парите и паспорта на Сюзан. Докато го правехме, попитах:
— Имаш ли нещо против да надникна в паспорта ти?
Тя се поколеба за миг.
— Нямам. Снимката е ужасна.
Естествено снимката не бе чак толкова ужасна и забелязах, че документът е издаден малко повече от три години преди това от Главната паспортна служба, което съответстваше на пристигането й в страната. Косата й беше много по-къса и в изражението й имаше нещо много тъжно и невинно — но може би просто си въобразявах заради онова, което ми бе разказала. Във всеки случай жената до мен изглеждаше много по-самоуверена от момичето на паспортната снимка.
Прелистих страниците и видях, че има три входни печата за Съединените щати, два за Ню Йорк и един за Вашингтон. Това не отговаряше напълно на твърдението й, че никога не е била в столицата — но можеше да е просто входящ пункт за полет до някой друг град, например Бостън.
Виетнамската й виза се различаваше от моята и навярно беше работна, а не туристическа. Бяха я подновили веднъж, преди година, и аз си я представих да изправя на нокти всички в отдел „В“ на министерството на държавната сигурност, вече на втората година от престоя си във Виетнам.
Освен това беше ходила в Хонконг, Сидни, Банкок и Токио, или като туристка, или в командировка. Тук нямаше нищо странно. Обаче тая работа с Вашингтон намирисваше.
Оставих паспорта на рецепцията и служителят ни даде разписка, която трябваше да подпишем. Накрая Сюзан му бутна един долар.
Прекосихме улицата и стигнахме на плажа, който бе почти пуст. Избрахме два шезлонга и ни връхлетяха стотина хлапета — предлагаха всичко на света. Взехме два надуваеми дюшека и хавлии, два обелени ананаса на клечка и две коли. Сюзан даде пари на децата и ги разкара.
Съблякох си ризата и Сюзан си свали тениската. Носеше оскъден бански в телесен цвят и имаше невероятно сексапилно тяло с чудесен равномерен загар.
Тя забеляза, че я наблюдавам — всъщност, че я зяпам. Обърнах се към водата.
— Хубав плаж.
Седнахме на ръба на шезлонгите и изядохме ананасите.
Покрай нас минаваха улични търговци, които продаваха храна, напитки, карти, рисунки върху коприна, знамена на Виетконг, плажни шапки и неща, чието предназначение не можех да отгатна. Купих туристическа карта на Натранг.
Отидохме при водата. Сюзан остави чантата си на шезлонга — там според нея щяла да е на сигурно място.
Влязохме до шия в морето. В бистрата вода се виждаха пъстри тропически рибки.
— Спомням си, че целият бряг беше в огромни медузи. Отровни.
— Същото беше във Вунг Тау. Трябва да внимаваш. Могат да те парализират.
— Навремето хвърляхме във водата гранати. Те зашеметяваха медузите и стотици риби, които изплуваха на повърхността. Децата ги събираха. Ядяха сепиите живи. Струваше ни се отврат. Сега давам по двайсет кинта за сурова сепия в ресторант за суши.
Сюзан се замисли за миг.
— Гранати, казваш?
— Да. Обаче не осколочни. Хвърлят се в бункери и изобщо в затворени пространства, например в тунели. Някой беше открил, че стават за ловене на риба. Струваха на Чичо Сам по двайсетина долара парчето, но бяха една от малкото забавни страни на работата. — Прибавих: — Да храниш хората с експлозиви.