— Не… обикновено може да се има доверие на камериерките, ако им оставяш по няколко донга на леглото.
— Ясно. Е, какъв е планът за днес?
— Поръчах на рецепцията да ни запазят лодка и отиваме да разгледаме островите. Реших, че така ще прекараме последния си ден заедно най-приятно. Вземи си банския.
Платих закуската. Пак два долара.
Качихме се на третия етаж и когато стигнах до стаята си, напомних на Сюзан:
— Провери за преспапието.
Обух банския си под последния си чист панталон. Реших да отида с хошиминките, вместо с мокасините. Тъкмо се канех да изляза, когато забелязах преспапието на нощното си шкафче.
Тая пущина само обикаляше.
Слязох във фоайето и след няколко минути Сюзан се появи с чантата си и каза:
— Преспапието го няма.
— В моята стая е.
— Как се е озовало там?
— Може камериерката да се е объркала.
Излязохме на отбивката, където ни чакаше такси.
— Канг Натранг — каза Сюзан на шофьора.
Колата излезе на крайбрежния път и зави на юг.
— Невъзможно — обърна се тя към мен.
— Кое?
— Преспапието да е попаднало така в твоята стая.
— Тая пущина само обикаля. — Докато пътувахме, й разказах историята на преспапието от „Дълес“ до кабинета на полковник Манг на летище „Тан Сон Нат“ и после в моята стая в „Рекс“.
Сюзан дълго мълча, после каза:
— Не… не мога да повярвам. Някой е влизал в стаята ми.
— Защо ти е толкова трудно да повярваш? Да не си мислиш, че си в Ленъкс? Това е полицейска държава. Случайно може да си забелязала. Ако имахме телефони, щяха да ги подслушват. И в стаите може да има подслушвателни устройства.
Тя отново помълча, след това кимна.
— Но какъв е смисълът на преспапието?
— Предполагам, че полковник Манг просто си играе на психология. Трябва да си трае, за да не си мислим за неща като подслушвателни устройства в стаята. Обаче той се забавлява.
— Това не е нормално.
— Може тая седмица в министерството на държавната сигурност да няма много работа.
Пътят следваше извития като полумесец бряг. Минахме покрай яхтклуба и след няколко километра видяхме нов курорт с вилички с червени покриви. Надписът гласеше „Ана Мандара“ и цялото място сякаш бе доплавало от Хаваите.
Много пари се изливаха в тази страна, не само в Сайгон, но и във вътрешността, доколкото бях успял да установя от влака и тук в Натранг.
Когато се приближихме към пристанището, видях няколко красиви стари вили, разположени на три тучни хълма отдясно на брега.
— Погледни натам.
Сюзан попита шофьора за вилите и ми преведе отговора му.
— Това са вилите Бао Дай, построени от последния император на Виетнам и носещи неговото скромно име. Там била лятната му резиденция. После я използвали южновиетнамските президенти Диен и Тиеу. Шофьорът казва, че можеш да си наемеш стая там, но резиденцията често се използвала от партийни функционери и чужденците невинаги били добре дошли.
— Мога да участвам в партийните партита.
— Пак ли имаш проблеми с раната в главата?
Продължихме по крайбрежния път към южния нос, който свършваше с висок хълм. В подножието му имаше живописно селце и оттатък пътя видях корабчета и лодки, пристанали край дълъг кей, който се вдаваше в Южнокитайско море.
Спряхме до кея, платих на шофьора и слязохме. Самият кей не бе много стабилен и повечето корабчета бяха туристически, ако представата ви за туризъм не е много ясно определена. Имаше и няколко рибарски кораба, боядисани в тъмносиньо с червени кантове като всички други рибарски съдове, които бях виждал в Натранг. Сигурно беше местен обичай или просто нямаше друга боя.
Закрачихме по кея и се приближихме до група от двайсетина мъже, които предлагаха да ни заведат където пожелаем. Може би до Потомак?
Сюзан търсеше определен човек и извика:
— Капитан Ву? Капитан Ву?
Удивително, тук всички се казваха капитан Ву. Накрая открихме истинския и той ни заведе при корабчето си, което не бе от туристическите, а от синьо-червените рибарски съдове. Изглеждаше здраво, беше дълго седем-осем метра, с ниска кърма, висок нос и широк корпус. Качихме се.
В средата имаше малка рубка, почти изцяло от стъкло, а от левия борд висеше рибарска мрежа.
— Добре дошли на борда, господине и госпожо — на сносен английски ни поздрави капитан Ву.
Корабчето миришеше на риба, защото си беше рибарско, което ме накара да се зачудя защо от рецепцията не са ни осигурили туристическо. Явно служителят от хотела бе роднина на капитан Ву или имаха договор.