— Защо са те пратили тук през празниците? — попита Сюзан на излизане от гарата.
— Не е толкова глупаво, колкото изглежда. Трябва да открия един човек в родното му място.
— Аха. Е, би трябвало да си е вкъщи.
— Надявам се. Нямаме друг адрес.
— Там Ки ли? Това ли е селото?
— Струва ми се, че такова място не съществува. Но ще науча името в Хюе. После трябва да отида там. Обаче ти няма… повтарям, няма… да дойдеш с мен.
— Зная. Ще остана в Хюе. После ще отида в Ханой и ще те чакам.
— Чудесно. А засега трябва да стигнем до Хюе.
— Парите оправят всичко. Ще уредя да стигнем до Хюе. Ориентирахме се по туристическата карта, която бях купил на плажа, но двете частни туристически агенции бяха затворени.
Докато вървяхме, се оглеждах за опашка, макар да бях почти убеден, че сме сами. С малко разпитване по улиците, до централния пазар открихме отворена агенция за екскурзии с микробус. На гишето стоеше лъскав младеж с тъмни очила и инстинкт на лешояд. Той подуши парите и отчаянието така, както тези отвратителни птици подушват мириса на наближаваща смърт. След десетина минутно обсъждане Сюзан се обърна към мен.
— Имат туристическа група, която заминава утре в седем сутринта. Пристигат в Хюе към шест следобед, навреме за Тет. Кога е срещата ти с твоя човек?
— Чак на обяд в неделя. На самата Нова година.
— Добре. Той твърди, че в микробуса не били останали места, но можело да седнем до вратата или където сварим. И имало достатъчно място за багажа ни. Петдесетачка на човек.
— Каква е тая туристическа група?
Тя попита Гъзаря и ми отговори:
— Били французи.
— Я дай да отидем до Хюе пеш.
Сюзан се засмя.
— Кажи му, че той трябва да ни плати.
Тя наистина му преведе думите ми и Гъзаря се изхили и ме потупа по рамото.
— Питай го дали има кола с шофьор за днес.
Сюзан преведе и на лицето му се изписа колебливо изражение, което казваше: „Да, обаче ще ви струва цяло състояние“.
— Имал човек, който можел да ни закара в Хюе — каза Сюзан, — но заради празниците щяло да ни струва петстотин долара.
— Това не е мой празник — отвърнах аз. — Двеста.
Спазарихме се за триста.
— Шофьорът и колата щели да са свободни чак към шест — поясни Сюзан и прибави: — Ако тръгнем тогава, можем да стигнем за седем-осем часа. С други думи, към един-два през нощта. Става ли?
— Естествено. Ако няма свободни стаи, можем да спим във фоайето на хотела.
— Добре… нали разбираш, че нощното пътуване с кола не е особено безопасно?
— Тук и дневното не е безопасно.
— Така е. Ще му кажа да ни вземе към шест от хотела.
Дръпнах я настрани.
— Не. Кажи му, че ще дойдем тук. И че отиваме на летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе.
Тя кимна и преведе думите ми на Гъзаря. Излязохме от агенцията и седнахме да изпием по кафе в едно заведение.
— Чудесно се справи — похвалих я аз. — Вече започвах малко да се безпокоя дали ще успеем да напуснем Натранг.
— За толкова много пари, около едногодишна заплата, можеш да получиш каквото искаш. Както казваше баща ми, „Бедните страдат, богатите са леко притеснени“. — Тя ме погледна. — Щом имаме триста долара, значи трябва да имаме още. И пътуваме през нощта, така че недей да заспиваш.
— Известно ми е. Затова още съм жив. — И прибавих: — Ако това довечера не ни хареса, утре сутрин можем да вземем микробуса.
Сюзан отпи глътка кафе.
— Защо не искаше шофьорът да ни вземе от хотела?
— Защото полковник Манг не иска да пътувам с частен превоз.
— Защо?
— Защото е параноичен задник. Трябва да отида в имиграционната полиция и да им покажа билет за Хюе. Нали каза, че можеш да намериш билет за автобус?
— Да. Билетът важи за всеки курс от Натранг до Хюе. Така че в полицията няма да те питат с кой автобус възнамеряваш да заминеш. Хюе е на около петстотин и петдесет километра от тук и с рейс това е десетина-дванайсет часа, така че, предполагам, последният автобус за Хюе тръгва от тук към един следобед, за да пристигне в полунощ.
— Значи, ако наистина пътувах с автобус, скоро трябваше да замина.
— Точно така. И скоро щеше да напуснеш хотела.
— Добре. — Изправих се. — Към автогарата.