Платихме сметката, тръгнахме и отидохме на автогарата.
Вътре беше пълно с беден народ и не видях нито един бял човек, даже младежи и учители.
Опашките бяха дълги, обаче Сюзан отиде отпред и даде на един виетнамец няколко долара да ми купи билет.
— Еднопосочен или двупосочен? — попита ме тя.
— Еднопосочен, първа класа, до прозореца.
— Един билет за покрива. — Виетнамецът купи билета и напуснахме оживената автогара.
— На касата казаха, че има рейсове в дванайсет и в един часа — каза Сюзан.
Запътихме се към полицейското управление.
— Ти остани тук — казах. — Те вече са наясно, че знаеш виетнамски. По-добре ще се справя на първобитен английски.
— По-важното е че ако не излезеш от там, ще се свържа с посолството — отвърна тя.
Не отговорих и тръгнах към имиграционната полиция.
На пропуска седеше друг полицай и аз се представих с писмото на полковник Манг.
Този път в чакалнята нямаше почти никой, освен двама млади туристи, които спяха на пейките.
— Къде отива сега? — попита ченгето.
— В Хюе.
— Как отива в Хюе?
Показах му автобусния си билет.
Той като че ли малко се изненада, обаче аз разполагах с петдоларовия билет и явно казвах истината.
— Кога заминава?
— Сега.
— Нима? Напуска хотел?
Виетнамецът знаеше, че съм платил за още един ден.
— Да, напускам хотела сега — потвърдих аз.
— Защо заминава днес?
— Утре няма влак за Хюе. Няма самолет. Заминавам с автобус. Днес.
— Да. Добре. Отива в полиция в Хюе.
— Знам — рязко отвърнах аз.
— Госпожа заминава с вас?
— Може би. Може би не. Обсъждаме.
— Къде госпожа сега?
— Госпожа пазарува. — Погледнах си часовника. — Заминавам сега.
— Не. Трябва печат. — Той извади ксерокопията, които им бях оставил при пристигането си. — Аз подпечатва. Десет долара.
Дадох му десетачка. Той подпечата ксероксите и написа нещо върху печатите. Струва ми се, че измисли всичко това на момента.
Тръгнах си, преди да е измислил още нещо.
Погледнах печата и видях, че е написал върху червено мастило „Хюе — Сенчъри“. Явно вече знаеше къде ще отседна. Беше отбелязал също часа, 11:15, и датата.
Излязох при Сюзан на улицата и тя попита:
— Някакви проблеми?
— Не. Само поредната такса за кръглооки. — Показах й ксероксите с червените печати и попитах: — Какво означават?
Тя ги разгледа.
— Това са старите печати за пътуване в страната, които бяха задължителни преди няколко години.
— Струваха ми десетачка.
— Аз си купувам гумени печати за по петара.
— Другия път ги носи.
— Значи си в „Сенчъри Ривърсайд“, така ли? — попита Сюзан. — Точно там отседнах и аз, когато бях в Хюе.
— Е, и този път ще си там. Обаче ще се опитаме да получим отделни стаи.
Взехме такси до „Гранд хотел“.
— Ако ме нямаше — попита ме Сюзан по пътя, — цялата седмица с една виетнамка ли щеше да спиш в хотела, или всяка нощ щеше да избираш ново момиче? Или щеше да забършеш някоя бяла в яхтклуба?
Не успях да открия верен отговор сред трите възможности.
— Щях по-дълго да стоя в Океанографския институт и да продължавам със студени душове.
— Не, сериозно.
— Имам връзка в Щатите.
Мълчание.
Много ме бива в тия неща, затова прибавих:
— Даже да нямах връзка, щом съм по служба, никога не правя нищо, което може да усложни или компрометира операцията. В този случай обаче ти си нещо като член на екипа, както съвсем неотдавна установих, и затова реших, че мога да направя изключение.
— Не съм член на екипа и ти не знаеше нищо за това в Сайгон, когато решихме да дойдем в Натранг заедно.
Не си спомнях да съм взимал такова решение, но пък зная кога да млъкна.
— Така че, когато си по служба с колежки — продължи тя, — допускаш сексуални или романтични връзки. Точно така си се запознал с оная, как й беше името.
— Може ли да се отбием до пазара за каишка?
— Извинявай.
Стигнахме в „Гранд“ без повече коментари. На рецепцията я очакваше нов факс на фирмена бланка на „Банк ъв Америка“.
— Може да ти отпускат заем за циклос — предположих аз.
Тя прочете факса и ми го подаде. Беше от Бил естествено и гласеше: