„От Вашингтон категорично настояват колкото може по-скоро да се върнеш в Сайгон. Трябва да се свържеш с тях по имейла си. Не възразявам да дойдеш на новогодишния купон у семейство Винсънт. Можем да се държим цивилизовано и да обсъдим отношенията си. Прати пълен отговор.“
Върнах й факса.
— Сега ти решаваш, Пол — каза тя. — Те са твои шефове.
— Писмото е до теб, не до мен.
— Уф, добре, аз нямам шефове във Вашингтон. Направих услуга на американското консулство в Сайгон. Точка по въпроса.
Не бях толкова сигурен, обаче отвърнах:
— Прати факс на Бил, че идваш с мен в Хюе.
Тя взе хартия от служителя и написа:
„С господин Бренър заминаваме за Хюе. Осведоми неговите хора за това. Ще се върна в Сайгон по-следващата седмица. Поздрави семейство Винсънт от мое име и им предай извиненията им.“
Сюзан влезе в кабинката заедно със служителя и след няколко минути излезе.
— Казах му, че заминаваме днес и ни трябва такси за след половин час. Ти отиваш на автогарата, а аз — на гарата.
Заизкачвахме се по стълбището.
— Облечи се за приключения — посъветвах я аз.
По обяд слязохме във фоайето, и двамата по дънки, поло и спортни обувки. Уредихме сметката и Сюзан ме заведе в трапезарията. Заварихме Луси да обслужва масите на верандата и Сюзан й пъхна в ръцете няколко банкноти. Старицата многословно ни благодари и каза нещо на Сюзан, която преведе:
— Тя не си те спомняла, но си спомняла американските войници, които идвали тук… много жизнерадостни и… диви, обаче винаги били мили с нея. Желае ни приятно пътуване.
— Кажи й, че винаги ще запомня любезността и търпението на момичетата тук. Те правеха отпуските ни много приятни.
Сюзан й предаде думите ми, старицата се поклони, после се прегърнахме и целунахме по френски — по двете бузи.
Върнахме се във фоайето, взехме си багажа и излязохме на отбивната, където таксито вече ни чакаше.
— Беше много мило — рече Сюзан. — Онова, което си казахте.
— Ние сме стари приятели. Заедно сме преживели войната.
Книга IV
Магистрала 1
21.
Таксито от хотела първо остави Сюзан на гарата, после и мен — на автогарата.
Влязох вътре, след малко отново излязох и взех такси до хотел „Тонг Нат“ на плажа. Оставих багажа си на главния пиколо, отидох на терасата и седнах на една от масите. След пет минути се появи Сюзан.
Имахме да убием няколко часа до срещата при Гъзаря и това място бе подходящо, тъй като нямаше да привличаме излишно внимание. Всички клиенти бяха бели и нямаше никой от министерството на държавната сигурност.
Поръчахме си обяд.
— Защо идваш с мен? — попитах я аз.
— Не искам да се върна в Сайгон.
— Защо?
— Предпочитам да съм с теб.
— Защо?
— Ами… може да си мислиш, че трябва да те държа под око, че съм отегчена и искам да преживея приключение или че съм луда по теб.
— Хрумнаха ми и трите неща.
Тя се усмихна.
— Избери онези, които те устройват. Но не повече от две.
Замислих се.
— Устройват ме първите две, защото ако с теб се случи нещо заради последното, никога няма да си го простя.
Сюзан запали цигара и се загледа в рибарските лодки, които отплаваха в морето.
— Не искам да се чувстваш отговорен за моята сигурност. Мога сама да се грижа за себе си.
— Добре. Но дори в пехотата имахме система за взаимно обезпечаване на сигурността. Двама другари, които се пазят един друг.
— Губил ли си другар?
— Двама.
Тя дълго мълча, после попита:
— Някога спасявал ли си живота на другаря си?
— Няколко пъти.
— Е, тогава ще се пазим един друг.
Не отговорих.
— Но ако от Хюе заминеш за вътрешността на страната, всеки бял мъж, който пътува сам, привлича вниманието.
— Това ми е ясно. И ще пътувам сам.
— Както ти казах в „Кю-бар“ — продължи Сюзан, — трябва да се представяш за любител биолог. Ако са те наблюдавали в Натранг, ти вече прояви интерес към биологията в Океанографския институт.
Погледнах я, но не казах нищо.
— И наистина ще имаш нужда от преводач. Щом напуснеш крайбрежието, без преводач ще ти е много трудно.
— Предишните два пъти, когато бях тук, нямах преводачи. Мога да правя така, че да ме разбират.