— Сигурна съм, че е било така, когато си бил въоръжен.
— Права си. Ще си намеря преводач. В Хюе може вече да са се погрижили за това.
Известно време тя не отговори, после рече:
— Досега не ти оказваха голяма подкрепа.
— Защото ми имат пълно доверие. Аз съм страшно находчив.
— Виждам. Но не можеш чак до края на пътуването си да спиш с жени, които владеят двата езика.
Усмихнах се.
— Ще дойдеш с мен само до Хюе.
В 17:30 напуснах терасата и отидох в агенцията на Гъзаря на улица „Ван Хоа“, на няколко преки от хотела. Сюзан остана да уреди сметката и трябваше да ме последва след десет минути.
Гъзаря все още носеше тъмните си очила и фалшивата си усмивка. Предните му зъби бяха със златен обков, а на ухото имаше диамантен клипс.
Сюзан ми бе казала, че истинското му име е господин Тук и аз го поздравих. Той знаеше малко английски.
— Къде ваша госпожа?
— Не е моя госпожа — поясних аз. — Може да дойде. А може и да не дойде.
— Същата цена.
— Къде е колата?
— Идва. Покаже.
Излязохме навън. На малкия паркинг видях тъмносин нисан четири по четири. Не познавах този модел, обаче господин Тук ме увери:
— Добра кола.
Огледах добрата кола и видях, че няма предпазни колани, но гумите изглеждаха здрави и имаше резервна.
Според Сюзан до Хюе беше близо шестстотин километра. По нормален път това трябваше да отнеме по-малко от шест часа, обаче щом се очакваше да стигнем за седем-осем часа, магистрала номер едно трябваше да е в много по-лоша форма, отколкото я помнех от 1968-а, когато за поддръжката й се грижеше военноинженерният корпус.
В ключалката нямаше ключ и попитах Гъзаря къде е. Той неохотно ми го подаде. Седнах зад волана и запалих двигателя. Работеше нормално, обаче нямаше много бензин. Това може и да не означаваше нищо, но можеше да означава и че Гъзаря ни готви по-кратко пътуване.
Отворих предния капак и проверих двигателя. Беше малък четирицилиндров, но изглеждаше прилично.
— Къде е шофьорът? — попитах аз.
— Идва.
Угасих двигателя и задържах ключа. Погледнах си часовника и видях, че откакто съм оставил Сюзан, вече са изтекли петнайсет минути. Тъкмо започвах да се безпокоя за нея, когато тя се появи на циклос. Носеше самара си и новата си чанта.
Сюзан поздрави Гъзаря и се ръкува с мен, като че ли бяхме скорошни познати, които са се уговорили да си разделят разходите за пътуването. Това беше моя идея и дори аз останах впечатлен от хрумването си. Джеймс Бонд можеше да се гордее с мен.
— Това ли е колата? — попита тя.
— Да. — Отведох я настрани. — Има само четвърт резервоар. И виж антената.
Сюзан погледна антената, на която висеше оранжева найлонова лента.
— Така се отличава от всички други тъмносини нисани.
Тя надзърна в багажника.
— Няма туби с бензин, които са обичайни за дълго пътуване, няма и хладилна чанта, която е нещо нормално във Виетнам.
Гъзаря ни зяпаше, обаче заради черните му очила не можех да кажа дали сме му толкова подозрителни, колкото ни бе той.
Шофьорът пристигна пеш; четирийсетинагодишен мъж. Носеше черен памучен панталон и бяла риза с къси ръкави като половината други виетнамци. Освен това бе със сандали и имаше нужда от педикюр. Беше малко едър за виетнамец и ми се стори нервен.
Господин Тук ни запозна с господин Кам и всички се ръкувахме.
— Господин Кам не знае английски — осведоми ни господин Тук, — и аз му казва, че госпожа добре знае виетнамски. — Гъзаря си погледна часовника. — Добре? Плаща сега.
Отброих сто и петдесет долара.
— Половината сега, половината на господин Кам, когато стигнем в Хюе. — Пъхнах банкнотите в джоба на ризата му.
— Не, не. Всичко сега.
— Да не би да съм в Хюе? Тук Хюе ли е? — Отворих багажника на нисана и хвърлих багажа си вътре. Сюзан също остави самара си и аз затворих капака.
Гъзаря беше бесен, но се овладя.
— Е, къде отвежда ви в Хюе господин Кам? — нехайно попита той.
— Струва ми се, че ви казахме — отвърнах аз. — На летището „Хюе-Фу Бай“.
— Къде отива?
— В Ханой.
— Аха. — Той се огледа, както правят хората в полицейските държави, и каза: — В Ханой много комунисти.
— Тук има прекалено много капиталисти.
— Да? Трябва ваш паспорт и виза. Прави копия.
Е, нямаше нужда Гъзаря да научава имената ни, затова му отказах.