— Не.
Той започна да мърмори, че не сме му показали документите си, не сме му платили всичко и му нямаме доверие.
— Искаш ли да спечелиш триста долара или ще се правиш на задник? — попитах го.
— Моля?
Сюзан му преведе и аз се зачудих как е „задник“ на виетнамски.
— Спокойно — каза ми тя.
— Да вървим — отвърнах аз. — Ще потърсим друга кола и шофьор. — Дръпнах парите от джоба на Гъзаря и отворих багажника.
На лицето му се изписа смаяно изражение и ченето му увисна.
— Добре, добре — изпелтечи виетнамецът. — Няма паспорт. Няма виза.
Върнах парите в джоба му.
Той каза нещо на шофьора и двамата влязоха в офиса. Със Сюзан се спогледахме.
— Господин Кам не е облечен, за нощно пътуване на север — отбеляза тя.
— В колата има отопление.
— Тук рядко го използват, защото си мислят, че харчи бензин. Същото се отнася за фаровете. Ако щеш вярвай. Освен това, ако колата се повреди, той ще умре от студ.
— Много ли е студено на север?
— Нощем сигурно е десетина градуса. Това е страшно студено за виетнамец от Натранг.
Кимнах.
— Трябва да изглеждаме тъпи.
— Говори за себе си. Освен това господин Кам знае малко английски. Така че внимавай какво приказваш.
— Известно ми е.
Тя ме погледна.
— Сигурен ли си, че не искаш утре да се качим на микробуса?
— Мога да се справя с господин Кам.
— Ами ако те оберат по пътя?
— Аз ще шофирам.
— Пол, ти нямаш право да шофираш тук.
— Не се безпокой за това.
— Понякога са в комбина с ченгетата — каза Сюзан. — Полицаите ще спират колата, ще те глобяват и дори ще те арестуват.
— Ако ме хванат.
Тя ме изгледа.
— Отпуската май свърши, а?
— Да, свърши.
Сюзан се насили да се усмихне.
— Значи ще избягаме от полицията или няма да спрем на мястото на засадата.
— Точно така. Господин Кам няма да е толкова любезен. Има ли друг път?
— Не. Нощем или пътуваш по магистрала номер едно, или си оставаш вкъщи. Другите пътища са непроходими по тъмно, освен ако не искаш да се движиш с петнайсет километра в час.
— Добре. Обичам рисковете.
Тя не отговори.
Разбрах, че не споделя ентусиазма ми за ирационално поведение.
— Виж, аз бързам за среща. Можеш утре да дойдеш след мен с французите.
— Да, и да се возя с цял рейс французи, а ти да будуваш осем часа и да внимаваш за магистрални крадци. Мислех те за джентълмен.
— Бъди сериозна.
— Виж, Пол, има вероятност да не се случи нищо. А ако се случи, хубавото на тая страна й е, че не те убиват. И не изнасилват жените. Всичко е само за пари. Просто им даваш всичките си вещи и те изчезват. — После прибави: — Утре сутрин може да продължим на стоп.
— Не ми допада картинката как с теб висим по гащи на магистрала номер едно и се мъчим да спрем на стоп някоя волска каруца.
Сюзан ми подаде чантата си. Оказа се тежка.
— Какво носиш вътре? — попитах аз.
— Някои американски компании държат в сейфовете си защитни средства.
Не отговорих.
— На пазара „Бин Тей“ в Чолан можеш да си купиш на черно части от американски военни стоки. Сглобяваш ги и готово. В този случай е колт четирийсет и пети калибър, автоматик, военен модел. Оръжието ти е познато.
— Нали каза, че притежаването на оръжие било тежко престъпление — напомних й аз.
— Само ако те хванат.
— Сюзан… къде си крила тоя патлак?
— В бойлера. Под подвижната плоскост.
Мислите ми препускаха и аз понечих да кажа нещо, обаче господин Тук и господин Кам излязоха от офиса.
Погледнах ги и останах с впечатлението, че са доуговорили последните подробности от плана си, както ние със Сюзан бяхме уговорили подробностите на нашия план да провалим техния.
Господин Тук пак се усмихваше.
— Господин Кам готов — каза той. — Вие готови. Приятно пътуване до Хюе. — И прибави: — Чук мунг нам мои. — След което ни напомни: — Когато стига в Хюе, плаща на господин Кам.
Тъй като не искахме да изглеждаме нервни като господин Кам, се ръкувахме с Гъзаря и му пожелахме щастлива Нова Година. Господата Тук и Кам ни отвориха задните врати и ние се настанихме на седалката.
Излязохме от паркинга и когато потеглихме по улица „Ван Хоа“, Сюзан каза нещо на господин Кам. Виетнамецът й отвърна и тя реагира малко рязко. Поставих длан на рамото му.