— Прави каквото ти казва госпожата.
Той разбра, че няма да сме толкова лесни, и след няколко минути отби на бензиностанция.
Докато шофьорът пълнеше резервоара, аз стоях плътно до него. Сюзан влезе вътре и малко по-късно се появи с мъж, който мъкнеше две десетлитрови туби бензин. Тя носеше найлонова торбичка с двулитрова бутилка вода, много целофанови опаковки със закуски и пътна карта.
Накарах господин Кам да плати бензина и междувременно извадих картата на Натранг и пътеводителя от сака си. Качихме се в колата и потеглихме. Този път аз седях отпред.
Поехме на север и ако се съдеше по картата, се движехме в правилната посока към моста „Ксам Бонг“.
Дългият мост минаваше над няколко островчета в устието на река Натранг, малко преди да се влее в Южнокитайско море. Слънцето се спускаше над хълмовете на запад и водата от синя беше станала златиста. След половин час щеше да се мръкне.
Продължихме в същата посока по сравнително приличен път, който прекосяваше високите хълмове на север от Натранг.
Познах местността и погледнах надясно.
— Тук беше паднал оня пиян вълшебен великан и оставил отпечатъка си в скалата — казах на Сюзан.
— Радвам се, че си внимавал. А ей там горе на другата планина се вкаменила любимата му — отвърна тя. — Тъжно е. Че си тръгваме от Натранг. Прекарах най-хубавата седмица, откакто съм тук.
Погледнах я и очите ни се срещнаха.
— Благодаря за страхотната отпуска — казах аз.
След петнайсетина минути стигнахме до магистрала 1, която водеше право в Хюе, на около шестстотин километра на север.
Така наречената магистрала представляваше двулентов път, в който от време на време се появяваше и трета лента за изпреварване. Моторните превозни средства не бяха много, но имаше доста волски каруци и велосипеди. Господин Кам едва ли щеше да спечели награда за безопасно шофиране, обаче и другите участници в движението бяха същата стока.
Магистрала 1 минаваше по крайбрежието и в далечината видях поредния скалист нос, вдаден в морето. Отляво се редуваха оризища и села, а отвъд тях се издигаше планина, зад която залязваше слънцето. Наближаваше онова време от деня, което в казармата наричахме КВНС, край на вечерния навигационен сумрак, последните минути слънчева светлина, достатъчни да се окопаеш за през нощта.
За пръв път от 1972-ра щях да замръкна във виетнамската пустош и не го очаквах с нетърпение. Нощта принадлежеше на партизаните и на техния наследник господин Кам.
Обаче господин Кам не знаеше, че Сюзан Уебър има стар, но, надявах се, добре смазан колт четирийсет и пети калибър, готов да се насочи към главата му.
Всъщност, колкото повече залязваше слънцето, толкова по-малко й се ядосвах, че носи пистолета, и се надявах да е сглобен и зареден. Можех да сглобя и разглобя такъв колт буквално със завързани очи, при това за по-малко от петнайсет секунди, включително зареждането на пълнителя, вкарването на патрон в цевта и свалянето на предпазителя. Само че не исках да се опитвам да счупя собствения си рекорд.
Вече бе тъмно и нямаше почти никакво друго движение, освен няколко камиона, които хабяха бензина с включени фарове. Минахме през едно градче, което според моята карта се казваше Нин Хоа. Висок скалист нос скри морето от дясната ни страна, а право пред нас се протягаше пустият път. Прозорците на няколко селски колиби светеха, откъм нивите водеха един бивол. Беше време за вечеря и може би за засади.
— Пикае ми се — осведомих господин Кам на английски. — Биет? Искам да пусна една вода. Да направя нуок.
Той ме погледна.
— Нуок?
Сюзан му преведе и господин Кам отби до пътя.
Пресегнах се, изключих двигателя и взех ключа. Слязох от колата и затворих задната врата.
Отидох при антената и свалих оранжевата найлонова лента. Отворих лявата предна врата, побутнах господин Кам и му заповядах:
— Мърдай.
Той недоволно се премести отдясно. Сигурен съм, че обмисляше дали да не избяга, обаче, преди да успее, аз вече седях зад волана и колата се движеше. Превключих предавките и полетях по магистрала 1 със стотина километра в час. Нисанът вървеше добре, но с двама бели, един виетнамец и пълен резервоар нямаше много мощност.
Всъщност господин Кам изобщо не ми трябваше, но не исках и да отиде в участъка. Затова го отвлякох.
— Кажи му, че е изглеждал уморен и че аз ще покарам — казах на Сюзан. — Той може да поспи.