Сюзан преведе.
Господин Кам не изглеждаше уморен. Изглеждаше ядосан. Излая нещо, което според Сюзан означаваше:
— Казва, че си щял много да загазиш, ако ченгетата те видят да шофираш.
— И той ще загази. Преведи му го. — Сюзан се подчини.
Вдигнах сто и двайсет километра в час и тъй като нямаше друго движение, не бе много зле. Обаче сегиз-тогиз попадахме в дупки и едва не изгубвах управление. Амортисьорите не бяха върхът и ако се случеше да спукаме някоя гума, разчитах на резервната. Определено не разчитах на членството си в Съюза на американските автомобилисти.
След десетина минути забелязах в огледалото фарове на кола и когато се приближиха, видях, че е малък открит джип.
— Имаме си компания — съобщих аз.
Сюзан погледна през задния прозорец.
— Може да е полицейски джип. Струва ми се, че вътре има двама души.
Настъпих газта.
Правият равен път минаваше през оризища и аз се държах за средата с надеждата асфалтът да е в по-добро състояние. Автомобилът зад нас също увеличи скоростта, но без да скъсява дистанцията.
Господин Кам зяпаше в страничното огледало, обаче си мълчеше.
— Ченгетата имат ли радиостанции? — попитах Сюзан.
— Понякога.
Господин Кам й каза нещо и тя преведе:
— Господин Кам смята, че ни следва полицейска кола и предлага да спрем.
— Ако бяха от полицията, щяха да имат буркан и сирена — възразих аз.
— Тук нямат буркани и сирени.
— Зная. Само се майтапя.
— Няма нищо смешно. Не може ли да им избягаме?
— Опитвам се.
Бях стигнал до сто и шейсет километра в час и знаех че ако с тази скорост мина през по-дълбока дупка, ще спукам гума, ще изгубя управление или и двете. Полицаите бяха наясно, че с тях ще се случи същото, но изглеждаха нетипично упорити и реших, че са намислили нещо повече от два долара глоба. Всъщност, ако го беше инсценирал господин Тук, ченгетата вече знаеха и че не шофира господин Кам.
Нисанът поддържаше скоростта, само че така не можехме да сме сигурни кой пръв ще улучи дълбоката дупка.
Пред мен се появи голям тир и аз се понесох към него като че ли стоеше неподвижно. Излязох в насрещното платно и видях пред себе си друг камион. Изпреварих тира и после, около две секунди преди да се блъсна във връхлитащия камион, рязко завих в дясната лента. След минута видях фаровете на джипа зад себе си. Беше доста далеч.
Господин Кам все повече се ядосваше и не преставаше да се опитва да вразуми Сюзан, която му повтаряше: „Им ланг“ — „млъкни“. Джипът бе на стотина метра зад нас и се приближаваше.
— Ченгетата носят ли пушки, или само пистолети? — попитах Сюзан.
— И двете.
— Стрелят ли по автомобили, които превишават скоростта?
— Защо да не допуснем, че стрелят?
— Хайде да допуснем, че искат да ограбят дилижанса и не искат всичко да изгори в огнено кълбо.
— Звучи логично.
— Приготви се да хвърлиш онова нещо от чантата си. Няма нужда да ни изправят пред наказателния отряд.
— Държа го в ръката си — отвърна тя. — Кажи ми кога.
— Например сега. Преди да съм блъснал колата.
Сюзан не отговори.
— Сюзан?
— Предлагам да почакаме.
— Добре, ще почакаме.
Опитах се да си представя картата и ако си спомнях точно, след няколко минути щяхме да минем през някакво градче. Ако в района имаше други ченгета, трябваше да са там.
Господин Кам мълчеше, както млъкват примирилите се със съдбата си хора. Даже ми се стори, че устните му помръдват, като че ли се молеше. Не очаквах при тази скорост да направи някоя глупост, като например да дръпне волана или да се опита да скочи навън, но все пак помолих Сюзан:
— Кажи на господин Кам, че в първия град ще спра и ще го пусна да слезе. Тя му преведе и виетнамецът, изглежда, й повярва. Нямам представа защо, обаче й повярва.
Междувременно минавахме през дупки и нисанът бясно подскачаше.
Пред нас се появи малка кола, спряла точно в средата на пътя. Фаровете ми осветиха жена, която махаше за помощ. Това трябваше да е засадата, където щяха да ни избавят от всичко, невзето под формата на глоби от полицаите. Само че законът още не ме беше пипнал и зад волана не седеше господин Кам. Той обаче каза на отрепетиран английски:
— Аз спира. Кола има нужда от помощ. Аз спира.
— Ти не шофира. Аз не спира.