Излязох в насрещното платно, откъдето по-добре можех да преценя разстоянието до лявата канавка, и профучах покрай смаяната виетнамка и автомобила й.
Опитах се да разделя вниманието си между пътя и фаровете зад нас. Видях ги да заобикалят спрялата кола и джипът едва не падна в канавката, ала се върна на магистралата.
Сюзан наблюдаваше през задния прозорец.
— Съжалявам — казах аз.
— Не съжалявай. Карай.
— Добре. Обаче тоя тип не е лош шофьор.
— Можеш ли да заслепиш виетнамски шофьор? — попита ме Сюзан.
— Не. Как става?
— Слагаш му автомобилно стъкло пред лицето.
Усмихнах се.
После обаче се случи нещо, което не беше смешно. Чух приглушен гърмеж и ми трябваше около половин секунда, за да позная кухия пукот на АК-47. Кръвта ми замръзна. Дълбоко си поех дъх.
— Чу ли?
— Видях проблясъка от дулото.
Бях настъпил педала до дупка, че и отгоре, но вече се движехме с максималната скорост.
— Добре, хвърли пистолета. Спираме.
— Не! Продължавай. Вече е късно да спираме.
Продължих и пак чух изстрел. Обаче дали стреляше по нас? Или само се опитваше да привлече вниманието ни? Във всеки случай, ако и неговият автомобил подскачаше толкова диво, колкото моя, от това разстояние, в момента около двеста метра, човекът с автомата не можеше да се прицели добре. Излязох в насрещното платно, за да принудя противника ни да се изправи и да стреля над предното стъкло, ала полицейският джип повтори маневрата ми, затова се върнах обратно.
Чух трети изстрел, но този път куршумът беше трасиращ и зърнах зеления проблясък високо надясно. Божичко. От 1972-ра не бях виждал зелен трасиращ и дъхът ми за миг секна. Ние използвахме червени, те — зелени, и пред очите ми се появиха тези зелени и червени нишки.
Откъснах се от някогашния кошмар и се върнах в настоящия.
Господин Кам вече хлипаше, което не ме смущаваше, обаче той заудря с юмруци по арматурното табло. Следващата му цел щеше да е главата ми. Познавах признаците на истерията. Пуснах волана с дясната си ръка и го зашлевих през лицето с опакото на дланта си. Това подейства. Виетнамецът скри лицето си в шепи и зарида.
Хрумна ми шантавата мисъл, че всичко това е недоразумение и съвпадение — че полицейската кола просто иска да провери регистрацията ни, автомобилът насред пътя наистина е бил повреден и господин Кам няма лоши помисли. Леле, само каква история щеше да разказва на новогодишната маса!
Префучахме през няколко селца, разположени от двете страни на магистрала 1, и видях по пътя колоездачи и дечурлига. Това бе опасно, както и дупките, и хората, които ни обстрелваха. Всичко се свеждаше до късмет — един от нас щеше да допусне фатална грешка.
Метнах картата и пътеводителя на задната седалка.
— Ще провериш ли на какво разстояние е следващият град?
Тя светна със запалката си.
— Открих някакво място, казва се Ван Гиа. Това ли е?
— Да. Точно това. Колко сме далече от него?
— Не зная. Сега къде се намираме?
— На трийсетина километра от Нин Хоа.
— Ами… тогава трябва да сме във Ван Гиа.
И естествено, пред себе си видях градски светлини.
— Не можеш да минеш през града с тази скорост, Пол — каза Сюзан. — По пътя ще има камиони, коли и хора.
— Зная. — Светкавично трябваше да направя нещо.
Пред нас се появи камион, стоповете му светваха и угасваха — явно намаляваше скоростта, преди да влезе в града. Излязох в насрещното платно, изпреварих го и пак се върнах в дясното. Ударих спирачки и установих, че няма антиблокировъчна система. Нисанът поднесе и с мъка успях да го овладея. Камионът беше точно зад мен и аз изключих фаровете. Продължих да се движа на около пет метра пред него, скрит от полицейската кола.
Нямах представа на какво разстояние са ченгетата, обаче след няколко секунди трябваше да ме настигнат. Зачаках и видях фаровете им отляво, после жълтият джип се изравни с мен. Мъжът с калашника на дясната седалка ме забеляза и погледите ни за миг се срещнаха. Той се изненада, после, докато вдигне автомата, аз настъпих газта и го блъснах странично. Нямаше нужда да го блъскам силно, тъй като шофьорът, който ме търсеше някъде напред, не го очакваше. Автомобилът излезе от пътя и се плъзна по склона. В страничното огледало го видях да се блъска в канавката и да се преобръща. Чух приглушен шум и видях пламъци, после експлозия.
Бях настъпил газта до дупка и все още се движех в насрещното платно. Върнах се в своето и в огледалото забелязах, че камионът е спрял на пътя. Отново включих фаровете.