Натиснах спирачки и влязох във Ван Гиа с шейсет километра в час.
В колата цареше пълна тишина и чувах ударите на сърцето си. Господин Кам лежеше на пода, свит в ембрионална поза. Погледнах в огледалото и видях, че Сюзан се е вторачила право напред.
Движех се с четирийсет километра по магистрала 1, която играеше ролята на главна улица.
Нямаше нито една улична лампа, но прозорците на едноетажните сгради осветяваха пътя. Отляво видях караоке бар и десетки хлапетии, които висяха пред входа. Навсякъде имаше велосипеди и мотопеди, пешеходци пресичаха улицата.
— По-добре се наведи — казах на Сюзан.
Тя веднага се подчини.
Вдясно пред нас се появи полицейски участък, пред който беше паркиран жълт джип. До него стояха неколцина униформени. Ако ченгетата бяха предупредени по радиостанцията, това щеше да е краят на пътя и щяхме да извадим късмет, ако не ни изправеха пред наказателния взвод.
Когато наближихме, буквално затаих дъх. Наоколо не се мяркаха други коли, тъй като тук човек нямаше къде толкова да ходи нощем, пък и градчето бе достатъчно малко, за да се придвижваш пеш или с колело. Затова тъмносиният нисан изпъкваше. Смъкнах се на седалката в опит да се направя на висок метър и половина и вдигнах дясната си длан над лицето си, като че ли си пощя въшките или нещо подобно. Господин Кам се разшава и аз спуснах ръка, сграбчих го за косата и го натиснах надолу.
— Им ланг! — заповядах му, въпреки че виетнамецът мълчеше, обаче не помнех как е „не мърдай“.
Вече минавахме покрай участъка и аз се мъчех да държа главата си извърната настрани, без да откъсвам очи от ченгетата и в същото време да стискам господин Кам за косата. Зная, че не бива да пипаш виетнамец за главата, само че той беше в ембрионална поза и нямаше как да го гепя за ташаците.
Полицаите погледнаха тъмносиния нисан и усетих, че още малко и ще изскубна косата на господин Кам. Затова плъзнах длан към гърлото му.
Подминахме участъка и когато погледнах в огледалото, видях, че ченгетата ни наблюдават, обаче явно не ги интересувах аз, а колата. Продължих да се движа на първа предавка по главната улица.
Един хлапак на колело пресече пътя точно пред мен и погледите ни се срещнаха.
— Лиен Ксо! — извика той, което означаваше „руснак“ или понякога „чужденец“, и по-точно аз, както наскоро бях научил.
Бе време да се омитам. Увеличих скоростта. Скоро излязохме от Ван Гиа и отново се озовахме на тъмната магистрала.
Превключих предавките и след няколко минути пак летяхме със сто километра в час. Час по час поглеждах в огледалото, за да видя дали хлапакът е светнал ченгетата за Лиен Ксо, обаче не видях фарове.
Поех си дъх за пръв път от десетина минути.
— Може ли да получа нуок? — попитах Сюзан.
Тя вече беше отворила бутилката и ми я подаде. Отпих голяма глътка и предложих шишето на господин Кам на пода, като го потупах по главата. Мислех, че вече се е обезводнил, но той не пожела да пие, затова върнах бутилката на Сюзан, която незабавно я надигна, после дълбоко си пое дъх.
— Още треперя и ми се пишка.
Отбих от пътя и тримата заслужено се облекчихме. Господин Кам се опита да се чупи, обаче не много настойчиво, и аз го натиках обратно в колата.
Проверих гумите, после огледах нисана за дупки от куршуми, но не успях да открия. Или не бяха стреляли по нас, или заради друсането не ни бяха улучили. Всъщност нямаше значение.
Предната лява врата бе ожулена и бронята отляво беше огъната, ала общо взето аз само бях лизнал джипа. Повече не му бе и трябвало.
Седнах зад волана, вдигнах сто километра в час и продължих да поддържам тази скорост.
— Много съжалявам за тая история — казах на Сюзан аз.
— Няма за какво да се извиняваш. Бягахме от бандити. Ти се справи страхотно. Така ли шофираш и в Щатите?
— Всъщност изкарах курс във ФБР по офанзивно шофиране. И издържах изпита.
Тя не отговори и запали цигара. Предложи пакета на господин Кам, който пак седеше на мястото си, и виетнамецът прие. Изненадах се, че успяха да я запалят, с нейните треперещи пръсти и неговите треперещи устни.
Морето бе отдясно и последните лунни отблясъци хвърляха точно толкова светлина, колкото навън да не е пълен мрак. Изпреварих един камион, който пътуваше на север, но на юг нямаше трафик. Нощем този път беше съвсем пуст, което ми позволяваше да поддържам добра скорост, обаче нищо повече. Сегиз-тогиз виждах дупки и ги заобикалях. Понякога не ги забелязвах и минавах през тях, което караше нисана да се разтърсва.