— Смяташ ли, че някой ни търси? — попита Сюзан.
— Единствените хора, които ни търсеха, са мъртви.
Тя не отговори.
— Господин Тук обаче може би вече търси господин Кам — прибавих аз.
Сюзан се замисли.
— Господин Тук трябва да е научил от жената на пътя, че сме бягали от ченгетата и сигурно си мисли или че сме мъртви, или че продължаваме за Хюе.
— И защо не се обади в полицията?
— Защото ченгетата ще поискат хиляда долара само за издирването на колата и още хиляда, ако я намерят. Господин Тук вече може само да се надява нещата да се развият добре за него. Утре ще мисли за това, ако няма вести от господин Кам. Не си представяй тукашните ченгета като услужливи момчета в синьо, които се обръщат към теб с „господине“. Те са най-големите крадци в страната.
— Ясно.
Сюзан заговори господин Кам, който след цигарата изглеждаше малко по-добре.
— Той отрича да са се наговорили да ни оберат — накрая каза тя. — Твърди, че сме били много недоверчиви. Иска да слезе.
— Кажи му, че трябва да върне колата от летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе, иначе господин Тук ще го убие.
Сюзан преведе и аз познах думата „гиет“, която означава „убивам“. Странно, спомнях си само неприятни думи.
— Предай му че ако се държи добре, утре ще си е вкъщи.
Тя му преведе думите ми и виетнамецът й отвърна нещо.
— Силно се съмнявам, че ще отиде в полицията — каза Сюзан. — Това ще му донесе само неприятности.
— Добре. Защото наистина не ми се ще да го убивам.
Тя дълго мълча, после ме попита:
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Сюзан се отпусна назад и запали нова цигара.
— Разбирам защо са пратили теб.
— Не са ме пратили. Аз сам пожелах.
Господин Кам, изглежда, се мъчеше да следи разговора и сигурно се чудеше дали обмисляме убийството му. За да го поуспокоя, го потупах по рамото и му казах „Ксин лой“, което означава нещо от рода на „извинявай“.
— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита ме Сюзан.
— Нещо такова. Ксин лой. Когато виждахме сметката на някого, казвахме „Ксин лой, приятел“. Чат ли си?
Известно време Сюзан не отговори и съм убеден, че се чудеше дали не съм психопат. И аз се чудех.
— От адреналина е — поясних аз. — Ще се оправя.
Тя пак премълча. Мисля, че малко се боеше от мен и честно казано, аз също.
— Ти сама искаше да дойдеш.
— Зная. Нищо не казвам.
Протегнах ръка назад и Сюзан я стисна.
Продължих да шофирам. Тук равнината се стесняваше между планината отляво и морето отдясно. Магистралата бе абсолютно пуста и се движех с постоянна скорост от сто километра.
— Искаш ли аз да покарам? — попита Сюзан.
— Не.
Тя заразтрива тила и раменете ми.
— Как си?
— Добре. След стотина километра има едно място, викат му Бонг Сон, където съм служил няколко месеца. Гледай за табела на Търговската камара.
— Ще следя картата. Защо не ми разкажеш как си заслужил отпуската си в Натранг?
— Знаеш ли какво, ще идем в долината А Шау край Хюе и ще ти го разкажа на място.
— Добре. — Сюзан започна да масажира слепоочията ми.
— В „Рекс“ ти казах, че е полезно да разговаряш за тези неща.
— Повтори ми го пак, след като чуеш историята.
Тя помълча, после отвърна:
— Може би когато този път си тръгнеш, ще оставиш войната тук.
Замислих се.
— Струва ми се, че тъкмо затова съм във Виетнам.
22.
Продължихме на север по магистрала 1 през Вунг Ро, морски курорт с няколко пансиона и хотелче с кафе на открито. Ако го нямаше господин Кам, щяхме да спрем и да пийнем по нещо. Определено имах нужда.
След Вунг Ро пътят се отдалечи от брега и отново се превърна в мрачна пустош с оризища, насипи и тук-там по някоя селска колиба.
Виетнамецът мълчеше. Предполагам, разбираше че ако сме имали намерение да го очистим, вече сме щели да го направим. Това заключение кара някои пленници да се отпускат и да не оказват съпротива, други имат впечатлението, че не е опасно да направят опит за бягство.
Постоянно поглеждах в огледалото и следях за фарове. Фаровете означаваха проблеми.
— По тази главна национална пътна артерия няма нито една кола — казах на Сюзан.