— Хората не пътуват нощем, освен някои автобуси. Денем магистрала номер едно е толкова оживена, че едва можеш да вдигнеш петдесет километра в час. Казват, че след залез-слънце полицията престава да патрулира по шосетата.
— Това е добре за нас.
— Всъщност не. Военните патрулират по пътищата до зори. Ченгетата остават в градовете. Военните патрули спират всички по шосетата.
— Кой е следващият голям град?
Сюзан погледна на картата.
— Казва се Куи Нон. Но магистрала номер едно минава на запад, от него, така че не се налага да прекосяваме града.
— Там имаше голяма американска болница.
— Помниш ли Куи Нон?
— Да. Там пращаха ранените, дето не ги взимаха на лазаретните кораби. Имаше и много виетнамски войници и цивилни. Освен това извън града имаше голяма болница за прокажени.
— О… чувала съм за нея. Все още съществува.
— Имахме един санитар, който беше получил толкова тежки изгаряния, че пожела да работи в лепрозориума. Майтапехме се с тая история. Нали разбираш, винаги щом стане напечено, всички сме доброволци за Куи Нон. — Сюзан не се засмя. — Сигурно си идвала тук. На какво разстояние е градът?
— Само на няколко километра, струва ми се.
— Можеш ли да четеш карта, или си измисляш?
— Това е сексистки въпрос.
— Ксин лой.
Тя ме ощипа по рамото, което изненада господин Кам.
— Жената на господин Кам никога не го щипе — заявих аз. — Ще се оженя за виетнамка.
— Те са толкова покорни, че ще се пръснеш от скука.
— Звучи супер.
— Радвам се, че се чувстваш по-добре.
— Малко съм обезпокоен за шофьора на камиона.
Сюзан се замисли.
— Ами… шофьорът на камиона не знаеше, че сме чужденци. Решил е, че сме виетнамци и че ни гонят ченгетата. Не е видял абсолютно нищо.
— Имаш право.
Подминахме пътя за Куи Нон, който пресичаше магистрала 1. На кръстовището имаше няколко постройки, включително бензиностанция, но затворена.
— Дали има отворена бензиностанция, как смяташ? — попитах Сюзан.
— Защо да има отворена бензиностанция?
— Ясно. Струва ми се, че бензинът няма да ни стигне до Хюе, включително тубите.
— Изключи фаровете. Така се пести бензин. Питай господин Кам.
Погледнах индикатора за резервоара и пресметнах наум. Реших, че можем да изминем още двеста, двеста и петдесет километра, в зависимост от вместимостта на резервоара и това колко харчехме. Десетте литра в тубите означаваха още петдесет-шейсет километра.
— Питай господин Кам къде можем да заредим — казах на Сюзан.
Тя го попита, виетнамецът отговори и Сюзан преведе:
— Не знае. Никога не е пътувал толкова на север и рядко пътува нощем.
Засмях се.
— Ами тогава къде е щял да напълни резервоара?
— Явно не е имал намерение да ни закара в Хюе — отвърна тя.
— Зная. Кажи му го.
Сюзан му го каза и господин Кам видимо се смути.
— Спомням си няколко нощни бензиностанции в Дананг — рече тя.
— На какво разстояние е Дананг?
Сюзан направи справка с картата в скута си.
— На триста километра.
Пак погледнах индикатора на резервоара.
— Надявам се да не се налага да се изкачваме, иначе няма да успеем. Може би трябва да изхвърлим шишкото от колата.
— Той ни трябва, за да налеем бензин, Пол.
— Дано резервоарът ни е по-голям или пък да харчим по-малко. Ако се случи най-лошото, ще спрем, ще изчакаме до зори и ще потърсим отворена бензиностанция.
Вгледах се право напред и на хоризонта забелязах сияние.
— Това ли е Бонг Сон?
— Би трябвало.
Започнах да намалявам скоростта и се огледах. Пустият пейзаж ми се стори познат.
— Тук видях слона — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз.
— Какъв слон?
Помълчах Няколко секунди, после отвърнах:
— Когато за пръв път си участвал в сражение, казваш „Видях слона“. — Погледнах към пътя и земята от двете му страни, където за пръв път бях участвал в престрелка в една ранна утрин през ноември 1967-а, точно след Деня на благодарността.
— Какво означава това?
— Не зная. Обаче зная, че изразът е стар — отпреди Виетнам. Може да се отнася за римско време, когато Ханибал прекосил Алпите със слонове. Тук видях слона — повторих аз.