— Звучи почти мистично — отбеляза Сюзан.
Кимнах.
— На света няма по-мистично, суеверно и религиозно същество от войника. Виждал съм мъже да целуват кръстчетата си и да се кръстят преди битка… Други поставяха под лентата на каската си куршум от калашник, който изобразяваше предназначения за тях вражески куршум. Някои пъхаха в каските си асо пика, защото виетнамците го смятаха за символ на смъртта. Имаше всевъзможни други талисмани и ритуали, които се изпълняваха преди сражение… с две думи, молиш се.
Сюзан помълча, после попита:
— И тук си видял слона, така ли?
— Тук видях слона.
Тя се замисли.
— Когато ни обстрелваха отзад… струва ми се, че видях слона.
— Вледени ли се от страх, усети ли устата си да пресъхва и сърцето ти да се опитва да изскочи от гърдите?
— Да.
— Значи си видяла слона.
Напред видях мост, който си спомнях — моста над река Ан Лао. На отсрещния бряг се намираше Бонг Сон. Сюзан си сложи тъмните очила и попита:
— Приличам ли на туземка?
Погледнах я в огледалото. С дългата си, разделена по средата права коса и с очилата тя можеше да мине за виетнамка в тъмна движеща се кола. Погледнах господин Кам. И той можеше да мине за виетнамец, защото си беше такъв. Проблемът бях аз.
Пак го погледнах и останах с впечатлението, че ще се опита да избяга, когато влезем в града.
Отбих, спрях и казах на Сюзан:
— Извади връзката от едната обувка в куфара ми.
Тя слезе, отвори багажника, извади някои неща от багажа и подвикна:
— Започва да става студено.
Спуснах прозореца и ми се стори, че още е топло, обаче нали не бях живял тук три години. Спомних си мириса на влажна нощна пръст и река.
Сюзан затвори багажника и се върна в нисана. Подаде ми кожената връзка. Носеше едната си копринена блуза с висока яка — облече я върху полото си.
Взех връзката и дадох знак на господин Кам да се наведе напред и да постави ръце зад гърба си. Той, изглежда, се зарадва, че ще го завържа, а няма да го удуша, и ми оказа пълно съдействие.
Завързах палците му един за друг и после за колана му.
Сюзан ми подаде тъмните очила, които ми бе купила.
— Напоследък гъзарите ги носят денонощно. И няма да изглеждаш преуморен.
Сложих си очилата, обаче що се отнасяше до мен, пак си приличах на бял мъж, висок над метър и осемдесет, с чуплива коса и дълъг нос.
Включих на скорост и подкарах към моста.
— Виждаш ли ония бетонни бункери в краищата на моста? — попитах Сюзан. — Построени са от французите. Американските взводове се редуваха да ги пазят. Беше приятен наряд — по-приятен от джунглата. Отвсякъде бяха оградени с бодлива тел и минни полета. През седмица-две партизаните идваха да ни проверяват дали сме будни. Адски им се искаше да вдигнат моста във въздуха, но така и не успяха да преодолеят бодливата тел и минните полета. Мините бяха заложени от французите и ние нямахме карта, затова когато виетнамците навлизаха в тях и се взривяваха, не можехме да събираме труповете. Седмици наред оставаха да си лежат там за храна на лешоядите и червеите. Страшно вонеше. Сега си мирише нормално. — Вдигнах прозореца.
Сюзан не отговори.
Прекосихме Ан Лао, която се вливаше в Южнокитайско море. Превключих на втора и се смъкнах на седалката.
Поехме по главната улица. Градът като че ли не се беше променил. Тухлените постройки бяха сравнително прилични и тук-там растяха палми. Очевидно Бонг Сон не бе пострадал много от войната.
По улицата имаше няколко ресторанта и аз си спомнях, че някога тук бяха живели много индийци и китайци, които притежаваха повечето магазини и заведения, но сега не забелязах следи от тях. Войнишките барове, салоните за масаж и бардаците се бяха намирали на една странична улица, далеч от порядъчните граждани.
Върнах се в настоящето и видях, че наоколо има мотопеди, велосипеди и няколко коли, така че нямаше да изпъкваме много.
— Някога участъкът на Националната полиция беше в края на града — казах аз. — Повечето ченгета бяха от семейства с дебели връзки и службата в полицията ги спасяваше от казармата. Освен това бяха садисти. Виждаш ли оная каменна стена отдясно? И оня голям железен портал?
— Да.
— Зад стената има френска колониална сграда. Била е градски съвет или нещо такова. Една нощ група партизани проникнали в града и я атакували. Полицаите убили част от тях и пленили десетина. След няколко дни заедно с неколцина приятели дойдохме с един джип в Бонг Сон, за да видим какво можем да купим или разменим на черния пазар. Ченгетата бяха обесили партизаните на оня портал. Повечето бяха целите надупчени, обаче някои бяха обесени, живи и не за шията, а за палците. Труповете се разлагаха на слънцето… Военните просто щяха да разстрелят пленените партизани в главата. Полицаите не бяха толкова милостиви.