Вдигнах очи към огледалото. Сюзан не гледаше портала, обаче когато минавахме покрай него, аз го погледнах и видях труповете да висят там.
— Още си спомням вонята.
Тя не каза нищо.
— Докладвахме случая на нашия ротен и той го предаде нагоре. В Националната полиция бяха бесни, че им се бъркаме в нагледния урок. Не ме разбирай грешно — и ние не бяхме ангели, но някъде трябва да теглиш чертата. Войната е едно нещо, но това беше съвсем друго. Обаче виетнамците толкова отдавна воюваха и бяха изгубили толкова много приятели и близки, че още преди да пристигнем бяха изгубили представа за нещата.
— След Тет преместиха Първа въздушнопреносима от Бонг Сон в Куанг Три — продължих аз, — и там се оказа много по-зле.
Пак погледнах в огледалото и видях, че Сюзан седи неподвижно.
— Бях осемнайсетгодишен.
Участъкът на Националната полиция се появи от лявата ни страна и на сградата висеше червено знаме с жълта звезда. Отпред бяха паркирани четири жълти джипа и шестима полицаи пушеха и си приказваха. Когато наближихме, извърнах глава в другата посока и продължих да шофирам.
— След победата на комунистите кървавата баня, която всички предсказваха, не се оказа чак толкова страшна — поднових разказа си аз. — Екзекуциите бяха избирателни и повечето врагове на народа бяха пратени в превъзпитателни лагери. Но ченгетата от Националната полиция, които бяха омразни на всички, систематично бяха преследвани и екзекутирани от новата Национална полиция. — Помълчах и прибавих: — Каквото посееш, такова ще пожънеш.
Видях, че Сюзан държи пакет цигари в едната си ръка и запалка в драгата, ала без да помръдва.
— В Сайгон си нямах представа за тези неща — накрая каза тя.
— Войната извън градовете беше адски мръсна. Обаче е минало. Спомените избледняват и животът продължава. Следващото поколение може да е нормално. — Погледнах господин Кам и се зачудих за неговото минало. Може би по-късно щях да го попитам.
Бонг Сон продължаваше още стотина метра покрай магистрала 1, после отново се озовахме в пустошта.
— Отляво на няколко километра от тук имаше голяма американска база, „Десантна зона Инглиш“. Реката в тамошната долина се казва Ан Лао, извира от хълмовете. Изселихме всички от долината в стратегически села, за да не могат да помагат на местните партизани и на северновиетнамската армия с храна и работна сила. Долината на Ан Лао стана свободна огнева зона. Стреляше се по всичко, което се движеше, включително по домашни и диви животни. Даже ходехме на лов за птици с автомати браунинг. Изгорихме всички постройки, изсякохме всички плодни дръвчета, заляхме оризищата с петрол и унищожихме гората. После хвърлихме със самолети кашони, пълни с кристали, които образуват отвратителен задушлив газ. Прекръстихме долината на Ан Лао в Долината на смъртта. — Замълчах за миг. — Чудя се дали сега там живее някой.
Сюзан мълчеше.
Продължихме на север и отново вдигнах сто километра в час. Магистрала 1 пак зави на изток към морето. По брега се появиха бели пясъчни плажове, а отляво — бели дюни, покрити с храсталаци.
— През шейсет и седма тук прекарах Коледа — казах на Сюзан. — Белите пясъци на Бонг Сон. Преструвахме се, че са сняг. Имаше двудневно примирие. Получихме много коледни подаръци от Червения кръст, частни организации и отделни хора. По онова време, преди Тет, американците все още подкрепяха войниците, ако не и самата война.
Спомних си, че онази Коледа бе особено зноен ден и из белите пясъци нямаше дървета, под чиято сянка да се скриеш. Донесоха ни коледната вечеря с хеликоптер и ние седяхме на пясъка, ядохме пуйка с всички традиционни гарнитури и гонехме пясъчните мухи от храната.
Един хлапак от Бруклин, казваше се Савино, видя дълъг бамбуков прът и реши да си направи с него заслон, като опъне отгоре му дъждобрана си. Посегна към пръта, някой му викна да спре, но Савино дръпна бамбука, който бе свързан с жица за огромно взривно устройство, и после трябваше да го върнат в Бруклин в чувал.
Бяха ранени шестима, половината взвод оглуша и навсякъде се бяха разхвърчали парчета От Савино, включително в чиниите и чашите. Весела Коледа.