— Колко шишета от кола ни трябват, за да напълним резервоара?
— Не си нося калкулатора. Гледай за надпис „ет-ксанг“.
— Я пак ми обясни защо господин Кам няма да изпълни гражданския си дълг да отиде в полицията — попитах я. — Представи си, че животът му зависи от твоя отговор.
Тя не отговори веднага.
— Дори не мога да преведа идеята за граждански дълг. Ако си получи колата обратно и стотина долара, двеста за господин Тук и няколкостотин, за да поправи щетите, той няма да отиде в полицията. Когато в Сайгон стане катастрофа, хората най-малко искат да се появят ченгета.
— Добре. Въпросът е приключен.
Господин Кам поиска цигара и я заслужаваше. Сюзан му я запали и му я държеше, докато виетнамецът я пушеше.
Минахме през Са Хюйн, живописно село на брега, заобиколено от солени мочурища. След няколко минути отново бяхме в пустошта.
Шосето се отклони навътре в сушата през район със селца и оризища.
Погледнах индикатора на горивото и видях, че е под една четвърт. Пътят беше равен, поддържах осемдесет километра в час и смятах, че ще стигнем до Куанг Нгаи. Пък и ни оставаха тубите.
Не бях забелязал нито една табела, която да показва разстоянията между градовете. Нямаше дори табели с имената на населените места. Движехме се само по картата. Самият път бе ту нормален, ту ужасен, по-често ужасен. Тази страна имаше страшно много работа, но честно казано, след трийсет години война определено бяха свършили доста.
— Сигурно вече наближаваме Куанг Нгаи — каза Сюзан. — Градът е на отсамния бряг на река Тра Кук и магистрала номер едно е главната му улица. Може би не бива да минаваме през центъра по това време. И даже да намерим отворена бензиностанция, ще трябва да отстъпиш волана на господин Кам.
— Какво предлагаш?
— Предлагам да скрием колата в някоя горичка и да почакаме до разсъмване. Можем утре сутрин да влезем в Куанг Нгаи и да налеем бензин.
— Добре. Гледай за място, където да отбием.
Намалих скоростта и потърсихме скрито място.
Бяхме само на няколко километра от Куанг Нгаи и светлините на града сияеха на хоризонта. Стори ми се поразително, че градовете толкова отчетливо се открояват, тъй като наоколо нямаше предградия, универсални магазини, а явно и бензиностанции. Хубавото досега бе, че не бях видял ченгета на шосето, освен ония, които бях избутал в канавката. Но според Сюзан вечер по пътищата патрулираха военните и ако ни забележеха, непременно щяха да ни спрат. Асото в колодата, разбира се, беше колтът. Те нямаше да го очакват.
Куанг Нгаи вече бе само на километър, но все още не виждах къде можем да отбием. Наоколо имаше само оризища и села и районът бе открит, освен няколко палмови горички, които не предлагаха никакво убежище.
Насред едно оризище видях ниско хълмче, към която водеше пръстен насип. Знаех какво е това, обаче ми трябваха няколко секунди, за да го осмисля.
— Онова там е надгробна могила — казах. — Можем да спрем от отсрещната й страна и никой няма да ни види.
Намалих и завих по насипа, който пресичаше оризищата. Внезапно господин Кам сякаш откачи.
— Какво му стана?
— Казва, че това било надгробна могила.
— Знам. Често се окопавахме в надгробни могили. Пръстта е мека, високо е, огневите полета…
— Той пита защо отиваш към могилата. Трябвало да спреш.
Спрях по средата на насипа и господин Кам се успокои.
— Какво казва?
Сюзан поговори с него и виетнамецът пак се развълнува.
— Казах му, че ще прекараме нощта там — поясни тя. — Това не му допада.
— Стига де, всички те са мъртви. Кажи му, че ще се държим почтително и цяла нощ ще се молим.
— Той няма да прекара нощта на могилата, Пол. Виетнамците са много суеверни, пък и това е проява на неуважение.
— Аз не съм нито суеверен, нито имам културни задръжки.
— Пол…
— Добре. — Превключих на задна и върнах нисана по тесния насип. Излязох на магистралата, превключих на първа и продължих напред. Щом направиш някоя добрина, веднага вадиш лош късмет.
И естествено, на около километър от нас се приближаваха светлини. Изключих нашите и намалих. Приближаващите се фарове бяха прекалено ниско, за да е камион или автобус, така че трябваше да е нещо по-малко, например автомобил, най-вероятно военен патрул.
— Отбий от пътя, Пол — каза Сюзан.