— Зная. — Спуснах се по банкета. Нямаше канавка и направо започваше оризището. Подкарах успоредно на пътя с десните гуми в калта и левите на банкета. Бяхме наклонени под четирийсет и пет градуса, навярно повече, и се безпокоях, че може да се преобърнем. Задните гуми започнаха да се хлъзгат и да затъват в тинята. Спрях.
Погледнах нагоре към пътя и разбрах, че всъщност не сме скрити, обаче бе достатъчно тъмно, за да се надявам, че няма да ни забележат. Все пак трябваше да съм готов за най-лошото.
— Дай ми чантата си — казах на Сюзан.
Чух приближаващата се кола и видях фаровете й. Тя ми подаде чантата. Бръкнах и стиснах ръкохватката на пистолета. Не исках господин Кам да го вижда, защото това можеше да е стимулът, който да го прати в полицията. Опипах ръба на пълнителя, свалих предпазителя и попитах:
— Пълнителят зареден ли е?
— Да.
— Вкаран ли е патрон в патронника?
— Не.
— Резервни пълнители?
— Два. Страх ме е.
Погледнах господин Кам, който имаше уплашен вид. Останах с впечатлението, че репетира версията си за пред властите и се радва, че е завързан.
След няколко секунди видях приближаващия се автомобил. Оказа се голям затворен джип, боядисан в тъмен цвят, не жълт, очевидно военен. Шофьорът гледаше напред към пътя. Зад него седеше още един мъж.
Покривът на нисана се намираше приблизително наравно с магистралата, беше тъмносин, навън бе нощ и боговете бяха с нас. Военният джип отмина.
Дълго останахме там, после превключих на задна, задните гуми зацепиха и изкачихме банкета.
Няколко секунди просто се озъртах, без да включвам фаровете. Беше толкова тъмно, че не виждах и на десетина метра.
Отново потеглих без фарове към Куанг Нгаи. Светлината на града очертаваше силуетите на сгради от двете страни на пътя и забелязах нещо обещаващо. Насочих нисана към силуета, спрях и включих фаровете.
Отдясно в края на черен път тъмнееше разрушена постройка без покрив. Надявах се да не е будистки храм, иначе пак щяхме да имаме проблеми с господин Кам.
Бавно подкарах по черния път, който минаваше през оризищата, и спрях пред бялата сграда. Отпред се различаваха останки от църковна камбанария.
— Католическа черква — казах на Сюзан. — Надявам се нашият приятел да не е и католик.
Тя попита нещо виетнамеца и той кимна.
Минах през широкия портал и вкарах колата в черквата, после превключих на задна и върнах нисана в предния ъгъл, за да не се вижда от пътя.
Фаровете осветиха порутен корпус и покрит с растителност, осеян с останки циментов под.
Изключих фаровете и двигателя и казах:
— Е, за тази вечер толкова.
Слязохме да се поразкършим, само дето господин Кам не можеше да се разкърши, затова го развързах.
Сюзан извади водата и закуските и си направихме ужасна вечеря.
— На оная бензиностанция нямаше ли чипс или бисквити със сирене? — попитах я. — Каква е тая гадост?
— Нямам представа. Сладкиши. Стига си се оплаквал. Всъщност би трябвало да кажеш молитвата.
Господин Кам изяде повече от полагащия му се дял от гадостта в целофановите пакетчета и изпи цял литър вода.
Нямах друг избор, освен пак да го завържа. Освен това го накарах да си събуе сандалите и да легне на задната седалка.
Със Сюзан седнахме по турски в ъгъла срещу нисана. Единствената светлина идваше от звездите, чиито лъчи свободно нахлуваха в останалата без покрив сграда.
— Това някога трябва да е била приятна селска черквица — отбеляза тя.
— Когато бях тук, навсякъде имаше такива — разрушени черкви и пагоди. Нямаше други стабилни постройки и цивилните и военните ги използваха за укрития. В тях можеше да се спасиш от автоматичен огън, но не и от ракети и мини.
— Не мога да си представя да бушува война. Радвам се, че можеше да говориш за това в Бонг Сон.
Не казах нищо.
Тя извади цигарите си, опитно скри запалката си в шепа и бързо запали, точно като стар войник. Докато пушеше, криеше пламъчето на цигарата си с длани.
— Студено ми е — каза Сюзан. — Може ли да си взема нещо от твоя куфар?
— Естествено. Ей сега ще го донеса.
— Донеси и моя самар.
Изправих се, отидох при нисана, отворих багажника, извадих синия си блейзър от куфара и взех самара. Наметнах блейзъра на раменете й.
— Благодаря — каза тя. — На теб не ти ли е студено?
— Над двайсет градуса е.
Сюзан носеше пътнически будилник в самара си и го нави за полунощ.