— Ще го навиваме на всеки час, в случай че и двамата задремем.
— Добре. Аз ще поема първата смяна. Ти поспи.
Тя легна на циментовия под и използва самара си вместо възглавница.
Поговорихме малко, после усетих, че Сюзан се унася. Извадих колта от чантата й и вкарах патрон в цевта. Оставих оръжието в скута си.
Будилникът иззвъня в полунощ и го изключих, преди да я е събудил. Навих го за един часа, в случай че задремя. Но странно, изобщо не ми се спеше и я събудих чак в четири сутринта.
Сменихме се и й дадох пистолета.
Отпуснах глава върху самара й и си спомних времето, когато цяла година бях спал върху собствената си мешка с автомата за другар. Винаги спяхме напълно облечени и обути, по цяла нощ гонехме комарите и се бояхме от змии и партизани. Бяхме мръсни, нещастни, понякога мокри, друг път зъзнехме или ни бе горещо — и винаги се страхувахме.
Това не беше най-ужасната ми нощ във Виетнам, нищо подобно. Обаче можех да обвинявам за нея само себе си.
Небето изсветля от измамна зора, както става в тропиците. След час вече наистина се съмна и изкукурига петел. През едно сводесто прозорче вдясно от някогашния олтар нахлу сноп слънчеви лъчи. Парче синьо стъкло, останало в рамката на прозореца, хвърли синя светлина по пода до отсрещната стена.
Понадигнах се, седнах и двамата със Сюзан заедно дочакахме утрото.
Вътрешността на черквицата вече се виждаше ясно и аз плъзнах поглед по варосаните стени, ронещата се мазилка, дупките от куршуми и избелялата фреска на Богородица, разбита от избухнал снаряд.
В сградата не бе останало нито късче дърво, освен пепелта от нечий огън на мястото на олтара.
Оризищата не привличат много птици, но чух някъде самотна птича песен. После по пътя профуча първата кола.
— Днес е навечерието на лунната нова година — каза Сюзан и ме хвана за ръка. — Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя изгрева.
Чух по магистралата да изтътва камион, после мина мотор. Надникнах през вратата и видях селска каруца и две момичета на велосипеди.
Спомнях си времето, когато първите машини по магистралата бяха миночистачки, танкове, които спокойно можеха да взривят заложените през нощта в дупките експлозивни устройства. После идваха джиповете и камионите, натоварени с американски и виетнамски войници, автомати и картечници, готови да се справят с всяка вражеска засада.
Накрая бяха цивилните — пеш, е волски каруци и колела — отиваха на нивата, на училище или някъде другаде.
Един час след изгрева магистрала 1 малко по малко ставаше проходима от делтата на Меконг до демилитаризираната зона и животът продължаваше до залез-слънце.
— Магистрала номер едно е отворена до Хюе — казах на Сюзан.
24.
На дневна светлина видях, че по предната лява врата на нисана е останала жълта боя от сблъсъка с полицейския джип. Със Сюзан имахме швейцарски ножчета и остъргахме следите. Господин Кам — бях го развързал — ни помагаше с парче стъкло.
Разрязах на две пластмасовите бутилки от вода и с тях събрах кал от оризището, с която замазахме издрасканите места. В тинята открихме няколко пиявици. Сюзан се погнуси от тях, господин Кам не им обърна нула внимание, а аз си припомних някои неприятни случки.
Сюзан погледна една голяма тлъста пиявица и попита:
— Хапят ли?
— Залепват се за кожата ти. Слюнката им съдържа естествено обезболяващо и не усещаш, че са те ухапали. Съдържа и кръворазреждащо вещество и кръвта ти постоянно тече, докато тия гадинки се насмучат. Може цял ден да ги влачиш със себе си, без да ги забележиш, освен ако периодично не се проверяваш. Веднъж една ми се залепи под мишницата и толкова се наду от кръвта ми, че случайно я смачках, когато легнах да си почина.
Сюзан се намръщи.
След завръщането си от Виетнам сигурно бях разказал повече истории за пиявици, отколкото за сражения. Тези случки не ужасяваха хората чак толкова и направо се бях специализирал в тях.
Избърсахме си ръцете в една от ризите ми.
Оставих господин Кам да шофира и това го направи по-щастлив, отколкото да е със завързани палци. Седнах до него, Сюзан — отзад. Излязохме от черквата и се върнахме на магистрала 1. Виетнамци на колела и мотопеди ни зяпаха, обаче по всичко личеше, че сме двама западни туристи с виетнамски шофьор, спрели да разгледат някакви разрушения от войната или да си починат.