След броени минути бяхме в провинциалната столица Куанг Нгаи.
Държах под око господин Кам, а Сюзан ангажираше вниманието му с разговор. Той изглеждаше нормално, но Сюзан ми каза:
— Господин Кам иска нещо за ядене и да се обади на семейството си.
— Да прави каквото си иска, след като ни остави на летище „Хюе-Фу Бай“.
Тя му преведе отговора ми и на лицето на виетнамеца се изписа недоволно изражение.
В Куанг Нгаи нямаше нищо, което да се опише. Всъщност градчето беше грозно, обаче забелязах красива бензиностанция.
Отбихме изказах на Сюзан:
— Ти напълни резервоара. Господин Кам ще ми прави компания.
Тя слезе и наля бензин. Неколцина местни, които се мотаеха наоколо, я гледаха как пълни, докато ние с господин Кам си седим в колата. Сигурно стигнаха до заключението, че белите са дресирали жените си по-добре от виетнамците.
Сюзан плати на служителя, който бе стоял до нея и с любопитство беше зяпал нас и нисана ни. Даже привлече вниманието й към драскотините и огънатата ламарина. Тя се престори, че не знае виетнамски.
Погледнах господин Кам. Ако се канеше да направи опит за бягство, това щеше да е най-добрата му възможност.
Служителят излая нещо на нашия шофьор и той му отговори.
Сюзан се качи отзад и каза на господин Кам:
— Куди.
Той запали двигателя и включи на първа.
— Какво си приказваха? — попитах Сюзан.
— Бензинджията забеляза, че номерата са от Натранг, и попита дали сме пътували през нощта. Господин Кам отговори отрицателно и онзи го попита къде сме пренощували. Господин Кам не му отговори. Обикновен учтив разговор, обаче не мина добре.
— Е, нали тук никой не се обажда в полицията за нищо?
Сюзан не каза нищо.
Пресякохме останалата част от грозното градче и прекосихме река Тра Кук по мост, който явно бе бил голямата награда в шампионат между виетконгските сапьори и сапьорния корпус на американските сухопътни сили. Накрая като че ли бяха спечелили нашите, обаче за малко.
Сега магистрала 1 гъмжеше от моторни превозни средства, волски каруци, велосипеди и пешеходци. Едва пълзяхме с петдесетина километра в час и вече разбирах защо денем пътят от Натранг до Хюе може да отнеме единайсет-дванайсет часа.
Погледнах на картата и на север от Куанг Нгаи видях звездичка, която обозначаваше забележително място. Въпросното забележително място, което се намираше само на няколко километра, се описваше на виетнамски и английски: „Клането при Ми Лай. На 16 март 1968 г. тук е извършено военно престъпление — три пехотни роти на САЩ избиват няколкостотин невъоръжени селяни. Издигнат е паметник в памет на жертвите, който напомня за едно от безумствата и трагедиите на войната.“
— Амин — казах на глас.
Наближихме тесен път, обозначен със саморъчно направена табела на английски: „Клането при Ми Лай“.
Както казах, до този момент не бях видял нито един полезен пътен знак и не можех да не се зачудя кой и защо е поставил този. Зачудих се и дали тук се е завърнал някой от оцелелите триста американски войници, които бяха участвали в клането.
Огледах се и видях обширни оризища и селца по склоновете на ниските хълмове — бяха скрити в сянката на палмови горички и заобиколени от висок бамбук. Тъкмо това си спомнях, когато се замислех за Виетнам, макар че бях воювал и в по-пресечен терен, далеч от предпочитаното крайбрежие.
Когато войната се водеше в джунглите и хълмовете, се чувствахме по-добре, нещо като момчешко приключение, върховният посветителен обред. Там човек не убиваше цивилни, нито случайно, нито нарочно като при Ми Лай, нямаше села, които да опожарява, нито биволи, по които да стреля. Момчетата изглеждаха по-съсредоточени в джунглата — там бяхме само ние и те в най-великата игра на оцеляване, измисляна и играна някога. Войната притежаваше яснота, убийствата бяха чисти, наоколо не умираха жени и деца и нямаше никакви Ми Лай.
Влязохме в провинция Куанг Нам и наближихме някога огромната американска военновъздушна база при Чу Лай. Спомних си, че там бяха служили неколцина от моите приятели от „Апокалипсис сега“. Видях парчета ръждясала бодлива тел от старата база, после изоставени бетонни сгради, хангари и десетки бетонни подпорни стени, издигнати върху белите пясъци, които се спускаха към морето. Различих и очертанията на писта, покрита с някакви бели неща. Сюзан проследи погледа ми.
— Селяните използват старите писти, за да сушат корени от маниока.