— А стига бе! Искаш да кажеш, че са похарчени милиони долари на американския данъкоплатец за изграждането на самолетни писти, за да ги използват сега за сушене на корени от маниока, така ли?
— Така изглежда. Мечовете на рала. Пистите на…
— Какво е това маниока, мама му стара?
— Нали се сещаш, от него се прави пудинг от тапиока.
— Не мога да понасям тапиока. Майка ми ме тъпчеше насила. Ще поискам да нанесат въздушен удар срещу тая писта.
Сюзан се засмя и господин Кам се усмихна. Обичаше доволни пътници.
— Ще ми се да съм тук, когато ония шантави пилоти от „Апокалипсис сега“ дойдат в Чу Лай — казах аз. — Направо ще припаднат.
Базата Чу Лай обхващаше огромна площ и дълго минавахме покрай части от нея. Видях деца да теглят каручки из района и попитах Сюзан:
— Какво правят?
— Събират старо желязо. Преди това бил доходен бизнес, но металът вече не се намира толкова лесно. Понякога попадали на неизбухнали бомби и се взривявали. Ежегодно загивали и се осакатявали стотици събирачи на старо желязо. Сега добивът е по-скромен, но по-безопасен.
Загледах се в хлапетиите, които ровеха из пясъка. След трийсет години война и близо трийсет родини мир и възстановяване тази страна все още имаше белези и незараснали рани, които продължаваха да кървят. Може би тъкмо това беше общото помежду ни.
— Когато и ако отидеш във вътрешността на страната, предупреждавам те, че там все още има много невзривени експлозиви — каза Сюзан.
— Благодаря. — Всъщност даже през войната невзривените експлозиви бяха толкова много, че имаше еднакво голяма вероятност да попаднеш на родна и на партизанска мина.
Погледнах господин Кам, който очевидно не бе спал добре през нощта. Започваше да клюма и го разтърсих за рамото.
— Известно ли ти е, че двайсет и пет процента от тежките автомобилни катастрофи в Съединените щати са причинени от уморени шофьори? — попитах го.
— А?
Сюзан му преведе нещо, обаче не точните ми думи.
— Иска кафе — каза тя.
— Ще спрем на следващия „Бъргър Кинг“.
Тя пак му каза нещо, но не чух думите „Бъргър Кинг“.
Брегът се врязваше в сушата и магистралата мина по няколко мостчета над вади и потоци, които се спускаха от хълмовете и се вливаха в морето. Тази страна наистина беше красива и сега я оценявах повече, отколкото когато трябваше по седем дни седмично да я кръстосвам пеш.
— Този район е бил център на цивилизацията Чампа — каза Сюзан. — Когато си бил тук, виждал ли си чамските кули?
— Да, макар че не знаех какви са. Използвахме ги като стражеви кули или артилерийски вишки. Виждах всичко през очите на войник. Радвам се, че се върнах. Радвам се, че ти си с мен.
— Много мило. Не забравяй, че си го казал.
След известно време пак погледнах картата и отбелязах: Според картата магистрала номер едно минава далеч на запад от Дананг, така че не се налага да пресичаме града.
— Не спомена ли, че си напуснал Виетнам от Дананг?
— Да. На трети ноември хиляда деветстотин шейсет и осма. Взех хеликоптер от Куанг Три до базата ни в Ан Ке, събрах си багажа в куфара, който не бях виждал от отпуската, приведох в ред всичките си документи, прегледах се за венерически болести, сбогувах се с приятелите и си плюх на петите. Качих се на един голям вертолет „Чинук“ до Дананг. Някъде над хълмовете започнаха да ни обстрелват. Искам да кажа, оставаха ми по-малко от седемдесет и два часа в страната, а ония копелета се опитваха да ме очистят на път за Дананг. Обаче като се изключат няколко дупки в хеликоптера, стигнахме невредими. После, докато чаках полета за Щатите в транзитната казарма, към три през нощта партизаните хвърлиха по нас няколко мини. — Прибавих: — Нарочно го направиха.
— Пострада ли някой?
— Беше разрушено съседното помещение, столовата, и няколко шрапнела прелетяха през нашата стая. Аз паднах от леглото на втория етаж и претърпях поредното нараняване на главата. Обаче ни: кой не забеляза и взех самолета за Сан Франциско.
— Басирам се, че си бил щастлив да си заминеш.
Известно време не отговорих, после казах:
— Наистина… но… обмислях дали да не остана в ротата си… всички си заминаваха със смесени чувства, защото изоставяха другарите си… беше странно и месеци наред продължих да се чувствам така… не беше желание за смърт, а смесица от емоции, включително мисълта, че няма да се впиша сред нормалните хора. Трудно е да се обясни, обаче почти всички, които са воювали, ще ти кажат същото.