Тя не отвърна нищо.
Продължихме в мълчание и скоро минахме по моста над река Кам Ле.
— Попитай господин Кам дали река Кам Ле е кръстена на него — казах аз.
— На виетнамски няма чак толкова много думи, Пол, и още по-малко лични имена, затова често ще срещаш едни и същи имена и думи. Реката не е кръстена на господин Кам.
Господин Кам разбираше, че разговаряме за него, и поглеждаше назад към Сюзан. Тя постави ръка на рамото му и му каза нещо. Виетнамецът се засмя.
Предполагам, вече бе преодолял шока от това, че са го отвлекли, че едва не е загинал в скоростна автомобилна гонитба, че е спал на студено и са го заплашили да го убият. А може да се усмихваше, защото мислеше за бакшиша си. А може би за отмъщението си. Тъжната истина беше че ако пътувах без Сюзан, нямаше да имам друг избор, освен да убия господин Кам. Е, естествено че щях да имам избор, обаче верният избор щеше да е да се избавя от него. И все пак дълбоко в себе си съзнавах, че съм убил прекалено много виетнамци, включително двамата полицаи, и от мисълта да очистя още един стомахът ми се свиваше на топка. Но ако бях убеден, че онова, което правя тук, е важно и правилно, също като през 1968-а, когато вярвах в тия бабини деветини, щях да направя каквото трябва за Бог, отечеството и Пол Бренър.
Летището на Дананг се появи отдясно в далечината и зад него различих големия град.
Спомнях си, че летището е по-голямо и по-хубаво от „Тан Сон Нат“, защото го бяха построили американците. На картата бе обозначено като международно.
— На тези писти можеш да изсушиш много маниока — казах на Сюзан.
— Това е голямо гражданско и военно летище. След няколко години от тук ще има полети за Щатите.
— Ами сега?
— От време на време кацат американски товарни самолети.
Всъщност това ми беше известно. План за бягство В, според господин Конуей. Пол Бренър в самолетен контейнер с надпис „банани“ или нещо подобно. Случайно можеше и да се получи.
Сюзан извади фотоапарата и снима летището в далечината.
— Спомен за теб — рече тя. — И този път никой не се опитва да те убие… хм… знаеш какво искам да кажа.
— Да.
— Понякога летя до тук в командировка. Не спомена ли, че никога не си ходил в Чайна Бийч?
— Не.
— А на Маймунската планина?
— Мразя маймуните.
— Сигурно не си имал достатъчно време.
— Останах тук точно седемдесет и един часа и десет минути. И дори не си показах носа извън военновъздушната база.
— Ясно. Искал си да си идеш у дома.
— В пътническия, а не в товарния отсек.
Спомних си друго телевизионно предаване от последните дни на Южен Виетнам.
— В края на март седемдесет и пета — казах на Сюзан, — когато изходът от войната стана ясен, „Уърлд Еъруейс“ пратиха два боинга седемстотин двайсет и седем на спасителна мисия във военновъздушната база Дананг. Когато първият кацна, го атакуваха около хиляда изпаднали в истерия мъже, жени и деца. Южновиетнамските военни обаче решиха, че те повече заслужават да се спасят, и откриха огън по бежанците. Двеста войници от южновиетнамския полк „Черната пантера“ изхвърлиха от самолета всички цивилни.
— Ужасно!
— Пилотът на втория боинг прояви благоразумието да не се приземи, но телевизионните камери в самолета показаха бежанци, увиснали на колесниците на първия боинг, който отлиташе над Южнокитайско море. Падаха един по един.
— Боже мой…
Опитах се да си представя паниката и отчаянието на онези последни дни преди окончателната капитулация. Милионите бежанци, цели бойни части, които се разпадат, вместо да се сражават, парализата в Сайгон и Вашингтон, хипнотичните кадри на хаоса и разложението по световните телевизионни канали. Пълно унижение за нас, пълна катастрофа за тях.
Оказа се, че лошите не са чак толкова лоши и че добрите не са чак толкова добри. И без това всичко е гледна точка, реклама и пропаганда. И двете страни страшно много време се бяха очерняли една друга и бяха забравили, че всички са виетнамци, че всички са хора.
— Нямах представа… — промълви Сюзан. — Никой не приказва за това.
— Може би е по-добре.
Магистрала 1 стигна до Т-образно кръстовище. Погледнах картата и посочих наляво. Господин Кам зави и продължихме. Отсечката край Дананг гъмжеше от камиони, автомобили и автобуси и господин Кам час по час подлагаше на изпитание нервите на шофьорите от отсрещното платно.