Сюзан му каза да се поуспокои и той остана зад поредния камион, което го изпълни с недоволство. Беше навечерието на Тет и виетнамецът искаше да се прибере при семейството си в Натранг. За малко му се бе разминало да се върне при тях само духом.
Теренът започна да се издига и пред нас се появи огромна планина, чиито хребети се спускаха към Южнокитайско море. Според картата магистралата минаваше през планината, обаче не виждах как ще стане това.
— Пътувала ли си от тук? — попитах Сюзан.
— Да. Нали ти казах, пътувах с рейса на мъчението от Сайгон до Хюе. Беше кошмарно. Почти колкото това пътуване.
— Ясно. Пътят опасен ли е?
— Зашеметяващ. Има само един проход през планината, казва се Хайван. Французите го наричат Col des Nuages.
— Облачният проход.
— Oui. — Тя продължи: — Някога планината разделяла Виетнам и царство Чампа, което току-що прекосихме. Времето от двете страни на прохода определено е различно, особено сега през зимата.
— Да не би в Хюе да вали сняг?
— Не, Пол. Но от отсрещната страна на Облачния проход ще е много по-студено и сигурно ще вали дъжд. Това е северната граница на тропиците. Надявам се, че си носиш топли дрехи.
Всъщност не си носех. Обаче не биваше да обвинявам Карл или някой друг за това. През януари и февруари 1968-а бях минавал от другата страна на прохода и си спомнях дъждовните дни и студените нощи.
— Ти имаш ли нещо топло в бездънния си самар? — попитах я.
— Не. Ще си купя.
— Естествено.
Продължихме да се изкачваме по планинския склон. Отляво на пътя се издигаше отвесна скална стена, а отдясно, недалеч от гумите на колата, зееше дълбока урва, на дъното на която плискаха вълните на Южнокитайско море.
— Поразително — възкликна Сюзан.
Господин Кам не зяпаше гледката, слава Богу, но видях, че кокалчетата на пръстите му са побелели.
— Кажи му да отбие — обърнах се към Сюзан. — Ще го сменя.
— Не. Горе в прохода има полиция.
Стигнахме на около петстотин метра височина, ако се съдеше по водата долу. Отляво планината се извисяваше на още поне хиляда метра. Ако бях шофирал по този път снощи в мрака, нямаше да е много забавно.
След цяла вечност наближихме върха на Облачния проход. Теренът се изравни и от двете страни на пътя се появиха стари бетонни бункери.
Стигнахме на върха и видяхме още укрепления. Имаше един туристически автобус, няколко коли с виетнамски шофьори и западни туристи, десетки хлапета, които продаваха сувенири, и полицейски пост, пред който бяха паркирани два жълти джипа.
Господин Кам каза нещо и Сюзан преведе:
— Пита дали искаш да спрем, за да направим снимки.
— Другия път.
— Всички спират. Трябва да спрем. Така няма да изглежда подозрително.
— Кажи му да отбие.
Той спря близо до пропастта, която се спускаше до малък полуостров.
— Направи една снимка и да се махаме от тук — казах на Сюзан. Държах под око ченгетата, които висяха край джиповете си от двете страни на пътя. Те зяпаха всички коли и туристите, обаче явно ги мързеше да пресекат пътя. Но пък човек никога не знае.
Двайсетина хлапета връхлетяха нисана и започнаха да протягат безполезни и глупави сувенири към прозорците.
Някои предлагаха макети на хеликоптери „Хюи“ от алуминиеви консервени кутии, напомнящи на фигури оригами, и се смаях на достоверността на изработката близо трийсет години след заминаването на американците.
Едно от децата чукаше по прозореца с тенекиения си „Хюи“ и видях, че отстрани на вертолета идеално е нарисуван черно-жълтият герб на Първа въздушнопреносима.
— Ще го купя — казах.
Леко спуснах прозореца и се спазарих с хлапето. И двамата държахме хеликоптера, докато не пуснах един долар, все едно купувах, дрога.
Затворих прозореца и се обърнах към господин Кам.
— Ку ди.
Той превключи на първа и минахме през прохода.
— Харесва ли ти новата ти играчка? — попита Сюзан.
— Вече никъде не можеш да ги видиш. — Започнах да си играя с хеликоптера, после издадох звук като от изстреляни ракети, последвани от грохот на картечница „Гатлинг“.
Господин Кам се засмя, обаче нервно.
— Какво ти става? — попита Сюзан.
— Готвя се за кацане. — Приземих хеликоптера на арматурното табло.
Господин Кам и госпожица Сюзан мълчаха. Обожавам да се правя на луд.
Спускахме се по склона на Облачния проход и естествено пътят се скри в облаци и се надигна вятър, после по предното стъкло заплющя дъжд. Господин Кам включи чистачките и фаровете.