Извадих си портфейла, отброих двеста долара и му ги дадох.
— За господин Тук.
Той се усмихна и се поклони. Посочих ожулената страна на нисана.
— Колко?
Виетнамецът ме разбра и отвърна нещо, което Сюзан преведе като триста долара. Дадох му ги, без да споря, като мислено предвкусвах как ще включа в доклада си следното перо: „Повреди на взет под наем автомобил при изблъскване на полицейска кола от пътя изчистване на две ченгета — 300 долара. Без квитанция.“
Внимателно огледах щетите и показах на господин Кам няколко петънца жълта боя. Изобразих със знаци остъргване и той бързо кимна. После отброих още сто и му ги връчих, като показах, че са за него.
Той широко се усмихна и още по-ниско се поклони.
— Мислиш ли, че е достатъчно за премеждията му? — попитах Сюзан.
— Естествено. Колко ще получа аз?
— Ти си доброволка. Той беше отвлечен. — Пресегнах се в колата, взех макета на хеликоптера и го дадох на господин Кам. — Подарък за теб, за да запомниш завинаги това пътуване. — Като че ли иначе нямаше да го запомни.
Сюзан му преведе нещо. Господин Кам се поклони и изломоти на английски:
— Благодаря. Довиждане.
Погледнах си часовника и му казах:
— Заминаваме за Ханой. Вярваш ли ми?
Виетнамецът се усмихна.
— Ханой.
— Точно така. — Обърнах се към Сюзан. — Обясни му още веднъж защо не бива да ходи при ченгетата.
Тя постави длан на рамото му и му заговори с тих, успокоителен глас. Господин Кам закима. Не изпусках очите му от поглед.
Всички си пожелахме Чук мунг нам мои, господин Кам се качи в нисана и потегли.
— За полицейския участък или за Натранг? — попитах Сюзан.
— За Натранг.
Взехме багажа си и влязохме в терминала. На входа стояха двама униформени и въоръжени виетнамци. Самият терминал, в който се усещаше атмосферата на шейсетте години, бе оживен, но не и претъпкан. Таблото за пристигащи и заминаващи показваше, че най-ранният полет е в шест.
— Повечето пътници за Тет са заминали и вече всички са си у дома — поясни Сюзан.
— Аз не съм. Ти също. — Огледах се. — Веднъж дойдох тук, за да хвана военен самолет за Ан Ке. Той се оказа пълен и не успях да се кача. Самолетът излетя и се блъсна в хеликоптер, който се издигаше в края на пистата. Всички загинаха. Такива неща те карат да си задаваш въпроси.
Сюзан не каза нищо.
Видях, че в терминала влизат въоръжени виетнамци по двойки — носеха същата униформа като на Нахалния на „Тан Сон Нат“. Сигурно бяха от граничната полиция. Двама спряха до един европеец и поискаха билета и документите му.
— Добре, останахме тук достатъчно време — казах на Сюзан. — Сега поотделно ще се качим на таксита до хотел „Сенчъри Ривърсайд“. Аз ще се регистрирам пръв. Ти ще ме последваш и ще поискаш стая. Ако няма свободни, просто почакай във фоайето и ще дойда.
— Нека е в бара. Имам нужда да пийна нещо.
— И аз. Къде е пистолетът?
— У мен.
— Защо не идеш в дамската тоалетна да го прехвърлиш в чантата си и после да ми я дадеш?
— Защо не идеш да си хванеш такси?
— Сюзан…
— Пистолетът си е мой. Ако ме спрат и ме претърсят, ще им кажа, че е запалка. Чао.
Мълчаливо се спогледахме.
— Опитай се да не привличаш вниманието докато минаваш покрай полицейския джип на портала — предупредих я аз.
— Зная.
Не я целунах, просто се обърнах и излязох от терминала. Навън чакаха няколко таксита.
— Хюе — казах на шофьора, когато се качих на едно от тях. — „Сенчъри Ривърсайд“. Биет?
Той кимна и потеглихме. Докато минавахме покрай полицейския джип, се наведох и си завързах връзката на обувката.
Разстоянието до Хюе беше десетина километра и пътьом минахме през град Фу Бай, който смътно си спомнях. В далечината видях пагоди и императорски гробници, пръснати из ниските хълмове.
Пресякохме един поток и магистрала 1 се превърна в улица „Хунг Вуонг“. Не познавах Хюе, обаче бях слушал достатъчно за него и знаех, че сме в Новия град на източния бряг на Благоуханната река. Старият императорски град се намираше на отсрещния бряг.
Новият град бе приятен и благоденстващ наглед, малък, обаче по-голям от предишния път, когато го бях видял — през 1968-а бях прелетял с хеликоптер от тук и отдолу имаше само развалини.
След няколко минути таксито спря на кръгла отбивка пред „Сенчъри Ривърсайд“, който се намираше в просторен парк на самата река, на известно разстояние от улицата. Пететажната сграда беше голяма и модерна, красиво декорирана отпред с езерце и фонтан. Над входа висеше златен надпис „Чук мунг нам мои — Честита Нова година“.