Заслужавах такъв хотел.
Платих на шофьора и се появи пиколо — взе куфара ми и ми даде квитанция. Задържах сака си. Портиерът отвори вратата.
— Добре дошли, господине.
Влязох в голямото фоайе, обзаведено в безвкусен модерен стил. Тук-там бяха поставени саксии с кумкуатови дървета и вази с цъфнали клонки.
Дългата рецепция се намираше отляво и аз избрах най-хубавкото момиче.
— Имам резервация. Бонд. Джеймс Бонд.
Подадох й резервацията и тя я погледна, после вдигна очи към мен.
— Вие сте…?
— Бренър. Пол Бренър. Пише го в резервацията.
— О… извинете.
Виетнамката затрака на клавиатурата и погледна компютърния екран. Представих си съобщение с големи червени букви: „ТЪРСИ СЕ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ — ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ“.
Обаче хубавицата — на баджа й пишеше „Деп“, което означава „красавица“ — се усмихна и каза:
— А, да. Господин Пол Бренър. Добре дошли в „Сенчъри Ривърсайд“, господин Бренър.
— Добре заварили.
Имах чувството, че съм прекалено гол и сигурно смърдях, нуждаех се от бръснене и паста за зъби, обаче Деп като че ли не го забелязваше.
— Добре ли пътувахте? — попита тя.
— Поне интересно.
— Нима? Откъде пристигате?
— От Натранг.
— О, как е времето там?
— Страхотно.
— Боя се, че тук е много облачно. Но по-хладното време може би ще ви хареса.
— Убеден съм.
Деп свърши с компютърната си работа.
— Приготвили сме ви много хубава стая, господин Бренър, с тераса, която гледа към реката и Стария град.
— Благодаря.
— Идвали ли сте в Хюе?
— Минавал съм наблизо. Куанг Три. През шейсет и осма.
Тя ме изгледа.
— О!
— Точно така.
— Може ли да видя паспорта и визата ви?
— Можете, само че искам да ми ги върнете.
— Да, разбира се. Но трябва да ги ксерографирам. През това време попълнете регистрационния формуляр, моля.
Попълних формуляра, докато Деп правеше копия на визата и паспорта ми. Тя се върна, подаде ми документите и аз й връчих формуляра.
— Три дни ли ще останете при нас?
— Да. — „Ще ми върнете ли парите, ако ме арестуват по-рано?“ — Между другото, имате ли свободни стаи?
Виетнамката си поигра с компютъра и отвърна:
— Само няколко. Имаме много гости за празника. — Тя ми подаде ключа. — Ако можем да ви услужим с нещо, главният портиер е на ваше разположение.
— Благодаря. Има ли съобщения за мен?
— Ще проверя.
Обърна се, порови в кутията за писма, извади голям плик и каза:
— Това е за вас.
Взех плика и се подписах за получаването му.
— Скоро ще донесат багажа ви. Шести апартамент е на петия етаж. Асансьорите са вдясно зад вас. Желая ви приятно прекарване.
— Благодаря. Много сте красива. Чук мунг нам мои.
Тя се усмихна и се поклони.
— Благодаря ви. Честита Нова година.
Отидох при асансьорите и натиснах бутона. Бях забелязал, че всички служители в добрите хотели по целия свят използват един и същ език. Сигурно ги обучават някъде, например в Швейцария — идеални андроидчета с механизми в главата. И после ги разпращат по всички краища на земята.
Асансьорът дойде, качих се на петия етаж и намерих стаята си с терасата, която гледаше към реката и Стария град.
Модерните мебели изглеждаха удобни, обаче критериите ми бяха спаднали толкова ниско, че бях изгубил нормалната си способност за преценка.
Имаше голяма ниша с бюро. Седнах на стола и отворих плика. Беше факс, адресиран до мен. От Карл. И не с честитка за Нова година.
Прочетох съобщението и забелязах, че не е използван делови език, който позволява по-лесно да се обясняват и разбират двустранните уговорки. Карл трябваше да ми пише като на приятел, тъй като не се предполагаше, че съм тук по работа. Аз бях завърнал се ветеран, турист, и той знаеше, че факсът ще допадне в ръцете на полицията много преди да ми го предадат. Освен това бе променил и пола си и сега се казваше Кей.
„Скъпи Пол, надявам се, че те намирам в добро здраве и че надеждите ти за пътуването са се оправдали. Що се отнася до жената, за която разговаряхме, чух, че може да е омъжена за друг, така че недей да интимничиш с нея и се пази от ревнивия й съпруг. Като твоя приятелка те съветвам да сложиш край на тази връзка. От нея няма да излезе нищо добро. Надявам се престоят ти в Хюе да е приятен. Дано се забавляваш. Пиши ми.“