Подписът гласеше: С обич, Кей.
Е, сега оставаше само да разгадая текста, което не бе трудно. „Омъжена за друг американец.“ Явно искаше да каже, че Сюзан може да работи за друга американска разузнавателна служба. Само че вече го подозирах. И какво от това? Изобщо не бях сигурен за кого работя аз.
„Надявам се престоят ти в Хюе да е приятен“. Уговорената за другия ден среща щеше да се състои.
Отворих чекмеджето, открих вътре бланка за факс и написах:
„Скъпа Кей, пристигнах в Хюе и получих факса ти. Много мило от твоя страна, че си загрижена за любовния ми живот. Но ако спиш с врага, ще знаеш къде ходи нощем. Пътуването върви добре — много трогателно, много поучително. Харесвам виетнамския народ и властите блестящо са се справили. Нямам думи да изразя благодарността си към теб, че ме посъветва да дойда тук.“
Вдигнах очи, замислих се за миг и прибавих:
„Дългите сенки на миналото наистина все още се протягат от тук до родината, но сенките в ума и сърцето ми избледняват, така че ако известно време не ти се обадя, знай, че съм намерил каквото търся и не се разкайвам за идването си. Предай поздравите ми на С.“
Прочетох написаното и реших, че го бива за Карл, полковник Манг, Синтия, за самия мен и потомството.
Замислих се за писмата ми през 1968-а. Спомнях си ги като смесица от новини, войнишко мърморене и малко носталгия. Но като повечето фронтоваци, съзнаващи, че всяко писмо спокойно може да е последно, винаги завършвах по начин, който предполагаше, че съм в мир със себе си, че приемам възможността да загина и не ме е страх от нея, но че се надявам на по-щастлив изход, разбира се. И между редовете винаги се четеше мисълта, че имам полза от този опит и когато се завърна, ще съм по-добър човек. Надявах се и Господ да чете писмата.
Всичко това идваше малко множко на едно осемнайсетгодишно момче, обаче когато измерва определеното си време на земята в минути, човек пораства бързо.
И ето че след близо три десетилетия пак бях тук, животът ми пак се намираше в опасност и в писмото ми до дома се казваше почти същото: готов съм да посрещна всички превратности, затова и вие бъдете готови.
Оставих факса на Карл до мен на бюрото, защото унищожаването му можеше да се стори подозрително на хората, които вече го бяха прочели.
Изправих се, взех сака и влязох в банята. Измих си зъбите, позаплакнах се и си сресах косата.
На вратата се позвъни и аз отидох в дневната да отворя. Носеха куфара ми. Дадох на виетнамеца един долар. Отворих куфара и навлякох смачкания син блейзър. Нямах търпение да се срещна със Сюзан, затова, без да си разопаковам багажа, взех факса от бюрото и слязох във фоайето.
Връчих бланката на служителя на рецепцията заедно с един долар и го попитах дали ще прати факса веднага и ще ми върне оригинала.
— Съжалявам, господине — отвърна той, — факсовете са заети за целия ден. Ще отнеме един-два часа. Мога да пратя факса и да върна оригинала в стаята ви.
Тоя номер ми беше познат. Можех да ида в Централната поща, обаче там направо щяха да ксерографират факса за ченгетата пред очите ми. Във всеки случай съобщението ми за Карл бе чисто и освен това бързах. Оставих му го. После отидох на касата и обмених петстотин долара в пътнически чекове, за които получих два трилиона донга или нещо подобно.
Потърсих с поглед Сюзан, но я нямаше. Не исках да питам на рецепцията дали се е регистрирала, затова известно време почаках във фоайето. В този съботен следобед имаше много народ. Всички гости бяха бели и ако се съдеше по дрехите им, повечето бяха европейци.
Видях трима мъже на средна възраст, които очевидно бяха американци и също толкова очевидно бяха ветерани. За мои сънародници бяха сравнително добре облечени — дълги панталони, ризи с яки и блейзъри — и се държаха сносно. Единият имаше брада като на Хемингуей и ми се струваше познат — като че ли го бях виждал по телевизията или нещо такова.
Бива ме да правя обосновани предположения за хората — нали с това си изкарвам прехраната. Докато ги наблюдавах как си приказват във фоайето, стигнах до заключението, че всички са били офицери, навярно от сухопътните сили или морската пехота, защото нямаха небрежния маниер на пилотите и не ми приличаха на моряци. По-скоро бяха фронтоваци, а не тиловаци, и със сигурност през годините бяха постигнали финансов успех. Бяха се срещнали и бяха решили, че е време да се върнат тук. Съпругите им може би пътуваха с тях, обаче сега те бяха сами. Брадатият даде заповед и тримата се запътиха към бара. Последвах ги.