Седнах на маса с лице към вратата. Вече трябваше да съм се явил в имиграционната полиция, но това можеше да почака. Всъщност ченгетата можеха да вървят на майната си.
Сервитьорката дойде и си поръчах „Сан Мигел“, после поисках още една бутилка.
— Някой идва при вас? — попита тя.
— Да.
Виетнамката постави две салфетки и паничка с фъстъци. Погледнах си часовника, после погледнах към вратата. Сюзан не бе от жените, които можеха да се затруднят от простата задача да вземат такси от летището. Страшно ме притесняваше обаче тая работа с пистолета. Една случайна проверка на документи на летището или дребно автомобилно произшествие по пътя, и щеше да се стигне до престрелка или арест по обвинение в тежко престъпление. Въпреки професията си аз не съм маниак на патлаци и пушки, обаче съм наясно защо толкова много американци държат на правото си да носят оръжие.
Това ме накара да се запитам какво се е случило с милионите М-16, които бяхме предоставили на южновиетнамската армия. Откакто бях пристигнал в страната, не бях видял нито едно ченге или военен да носи американски автомат — всички бяха въоръжени с руски калашници, които през войната им бяха любими.
Може би някогашната армия на Южен Виетнам бе заровила оръжието си в зеленчукови лехи или нещо такова. Обаче най-вероятно не беше така. Намирах се в страна на невъоръжени цивилни и въоръжени ченгета и военни. Разгромът бе пълен и нямаше никаква вероятност да избухне бунт. Спомних си снимките от Музея на американските военни престъпления, масовите екзекуции на бунтовните племена и войници от южновиетнамската армия. В Ханой не си губеха времето.
Къде се бавеше Сюзан?
Сервитьорката донесе бирите и ги остави на масата с две чаши. Подписах сметката и й дадох един долар. Пийнах малко бира и хапнах фъстъци, като постоянно си поглеждах часовника и наблюдавах входа.
Чувах тримата американци на съседната маса и ги слушах, за да разсея мислите си от тревоги за Сюзан. Долавях само откъслечни думи и изрази, но военният жаргон и съкращенията ми бяха ясни. Единият говореше нещо за „омитане“, което означаваше медицинско евакуиране с хеликоптер, другият спомена „постъпване“, което означаваше неприятелска ракета, артилерийски снаряд или мина. Третият каза нещо за „стягане“, което означаваше, че всички си умират от шубе. Засмяха се.
Определено бяха фронтоваци. Погледнах ги и видях, че се забавляват, стари ветерани като мен, завърнали се, за да сритат звяра в ташаците.
Зачудих се дали и те се чувстват така странно, както се бях чувствал аз на покрива на „Рекс“ и започвах да се чувствам тук в този приятен бар в луксозен хотел, построен край Благоуханната река, където се бяха окопали морските пехотинци и се бяха обстрелвали с врага на отсрещния бряг. Ако не преставаш да бъбриш, заглушаваш картечниците и ракетите. Обаче ако седиш мълчаливо, както правех аз, все още чуваш далечния грохот, който се отдалечава във времето.
Сюзан вече трябваше да е пристигнала. Налагаше се да попитам на рецепцията. Станах и се запътих към изхода.
Точно когато наближавах вратата, тя ненадейно се появи и едва не се блъснах в нея.
— Къде беше, по дяволите? — попитах я вместо поздрав.
— И аз се радвам да те видя.
— Безпокоях се за теб.
— Извинявай. Трябваше да се освежа.
И наистина — носеше една от копринените блузи, които бе купила в Натранг, черен панталон и сандали. Очевидно беше взела душ и се бе гримирала.
— Аз тичам тук да те чакам, а ти се киснеш горе във ваната.
— Какво ще кажеш да те черпя едно?
Обърнах се и се запътих обратно към масата. Седнах и си допих бирата.
Сюзан се настани срещу мен.
— Тази бира за мен ли е?
— Явно.
Тя напълни чашата си, загреба шепа фъстъци и ми подхвърли един. Улучи ме в челото.
После се отпусна назад, отпи от бирата си и запали цигара.
Мълчеше и нямаше да проговори, докато не се успокоях. Знам ги аз жените.
— Ако знаех, че ще се размотаваш, щях да отида на масаж. Сюзан пак ме замери с фъстък.
— Трябваше да се срещнем тук веднага след… край. Къде е патлакът?
— На сигурно място.