С две думи, отивахме на вечеря у семейство Фам.
— Не им ли каза, че съм лош по характер? — попитах я, докато се влачехме с целия им род.
— За щастие не попитаха нито за теб, нито за мен.
После набързо ми изнесе лекция по виетнамски обноски на масата.
— Не оставяй клечките си в паницата с ориз. Това е символ на смъртта, като ароматичните пръчици на гробищата и семейните олтари. Освен това всичко се поднася на табли. Трябва да опиташ всяко ястие, което ти предлагат. Ако изпразниш чаша вино или бира, веднага ще ти я напълнят. Остави половин чаша, ако не искаш повече.
— Звучи като в южен Бостън.
— Доизслушай ме. Виетнамците не се оригват като китайците, за да покажат, че храната им е харесала. Смятат го за грубост, като нас.
— Аз не смятам оригването за грубост. Ама нали не съм от горната класа.
Тя ядосано въздъхна.
— Добре, когато се нахраниш, наври си клечките в носа.
— Сигурна ли си?
— Довери ми се.
Семейство Фам живееха в красива къща недалеч от катедралата и явно имаха доста пари.
От ушите ми все още течеше ориз от вечерята в хотела, само че това не беше оправдание да не ям.
Озовах се натикан на ниска маса между стогодишна бабишкера и някакво сополиво хлапе. Срещу мен обаче седеше много яко гадже и знаеше малко английски, ама не достатъчно, за да му покажа какъв съм чаровник. Може и да бе с някой друг, но постоянно се усмихваше и кикотеше, и ми подаваше различните блюда.
Всички знаеха по десетина думи на английски и тия десетина думи не бяха едни и същи, така че разговорът вървеше идеално. Освен това повечето знаеха и френски и аз започнах да си припомням оскъдния си френски езиков запас. Както споменах, добре известните ми виетнамски изрази не бяха подходящи за семейна вечеря. Обаче обмислих дали да не поискам от гаджето да ми покаже личната си карта.
Сюзан седеше в отсрещния край на масата и се забавляваше.
В семейна обстановка виетнамците изглеждаха големи симпатяги, но общественият и търговският живот на цялата страна смърдеше.
— Господин Пол, госпожица Сюзан казва вие били тук през хиляда деветстотин шейсет и осма година — на сносен английски се обърна към мен трийсетинагодишен мъж, който седеше до Сюзан.
— В Куанг Три.
— Наистина? И сражавали с комунистите.
— Нали затова бях тук.
— Убивали?
— Хм… предполагам.
— Браво. — Той се изправи и каза нещо на своите, вдигна чаша към мен и заяви: — За този смел войник, който убива… — Виетнамецът попита нещо Сюзан и довърши тоста си с: — … убива антихристите.
Всички вдигнаха наздравица и се почувствах принуден да стана. Имах натрапчивото усещане, че участвам в антикомунистическо сборище и нямаше да се изненадам, ако вратата рязко се отвореше и главорезите от министерството на държавната сигурност нахлуеха и арестуваха всички. Карл нямаше да одобри присъствието ми тук. Вдигнах чаша.
— За смелите виетнамски католици. Единственият добър червен е мъртвият червен.
Моят домакин като че ли за миг се смути, но Сюзан преведе думите ми и всички заръкопляскаха.
Погледнах я и видях, че върти очи към тавана. Седнах и зачаках да разбият вратата.
Към два през нощта обмислих дали да не си навра клечките в носа, обаче успяхме да се измъкнем чак към три и улиците бяха съвсем пусти. Освен това бях малко пиян.
— Супер беше, нали? — попита Сюзан.
— Така си е. — Оригнах се.
— Страшно гот си прекарвам с теб.
Пак се оригнах.
— Върхът.
— Много мили хора.
— Да. Малко кръвожадни, ама иначе симпатяги.
— Господин Юен, мъжът, който седеше до мен и който вдигна наздравица за теб, ми каза, че през шейсет и осма комунистите убили много негови роднини. Затова толкова много… мразят режима…
— Знаеш ли, тук всички са пълни с потисната омраза и гняв заради миналото. Полковник Манг, господин Юен, всички. Мечтаят си пак да се хванат за гушите.
Тя не отговори.
— Така или иначе, семейство Фам трябва да внимават. В министерството на държавната сигурност не се шегуват.
— Убедена съм, че внимават.
— Но изобщо не ни познаваха.
— Ние сме американци, при това католици. Е, поне единият от нас е католик.
— Да. — Странно, че според виетнамците всички американци са антикомунисти. Предполагам, че не са срещали нито един професор от известен университет. — Едва ли някой ни е проследил от катедралата и никой не ни следи в момента. Но ти не направи услуга на семейство Фам, като се самопокани на вечеря. Напротив, сигурно ги наблюдават, така че като отидохме там и ние не си направихме услуга.