Сюзан помълча, после отвърна:
— Имаш право. Но тази вечер празнуват даже ченгетата.
— Надявам се.
Известно време повървяхме по смълчаните улици.
— Май ти беше приятна компанията на онова момиче срещу теб — по някое време отбеляза Сюзан.
— Кое момиче?
— Онова, с което си приказва цяла вечер.
— А, онова. Тя е монахиня.
— Съмнявам се.
— Уморен съм, Сюзан, боли ме главата и се загубихме.
— Не сме. Хотелът е натам.
Продължихме да вървим и естествено на поредния завой видяхме хотела.
Сюзан ненадейно спря.
— Пол.
— Какво?
— Не трябваше ли днес да се явиш в имиграционната полиция?
— Днес имах работа. Утре ще ида. — Продължихме по улицата.
— Трябваше да идеш днес. Те знаят, че си тук, защото са им съобщили от хотела.
— Ами тогава знаят, че съм тук. Майната им. Полковник Манг не ми опъва много каишката. Иска да види какво ще правя.
— Откъде знаеш?
— Зная.
— И какво ще се случи утре, когато отидеш на срещата? Ами ако те следят?
— Тайните срещи винаги се подготвят с идеята, че ще те следят. Затова се наричат „тайни“. Трябва обаче да те помоля утре да не ходиш в Цитаделата.
— А… добре.
— Освен ако ти не си моята свръзка.
— Щеше да е интересно.
Стигнахме до хотела.
— Хайде да заобиколим отзад и да ми покажеш къде си го заровила.
— Утре.
— Сега.
— Добре…
Запътихме се към градината зад хотела. Теренът се спускаше към реката и бе терасиран. Осветяваха го ниски лампи.
Докато вървяхме по алеята към брега, Сюзан кимна надясно.
— Виждаш ли ги? Оранжевите райски птици?
— Тия цветя ли ядат мухи?
— Не, Пол. Виждаш ли ги?
— Да. Някъде там ли?
— Да. Трийсет сантиметра надясно от средната градинска лампа. Почвата е много рохкава. Можеш да копаещ с ръка.
— Добре. Утре, преди да тръгнем ще го взема.
— Аз ще го взема.
Не отговорих. Постояхме в градината и погледахме реката. В този час на нощта бяхме съвсем сами. Обърнахме се и тръгнахме към главния вход на хотела.
Влязохме във фоайето и проверихме за съобщения. Имаше две за мен и аз се подписах за получаването им.
Качихме се с асансьора в моя апартамент и аз се стоварих на едно от креслата.
— Господи, остарявам.
— В страшна форма си. Отвори пликовете.
Първо отворих малкия и прочетох на глас:
— Утре сутрин се явете в имиграционната полиция.
— Каишката не е чак толкова хлабава — отбеляза Сюзан.
— Ако бяха сериозно ядосани, щяха вече да са тук.
— Сега е Нова година. Какво е другото съобщение?
Отворих големия плик и извадих факс. Беше от Карл и си го прочетох наум:
„Скъпи Пол, навярно последното ми съобщение не е било ясно — наистина трябва да сложиш край на тази връзка. Моля те, отговори ми, че си го направил.
Хубавото на това да не си в армията е, че не си длъжен да изпълняваш пряка заповед от военен.
Забелязах и послеслов: „С. ти праща поздрави. Ще те чака в Хонолулу.“
Можеше да ме баламосва, за да ме вкара в правия път. Във всеки случай положението със Сюзан се беше усложнило и не знаех дали искам да се срещна със Синтия в Хонолулу.
Сюзан ме наблюдаваше.
— От кого е съобщението? — попита тя.
— От Кей.
— Всичко наред ли е?
— Да.
— Не изглеждаш спокоен. Може ли да го видя?
— Не.
На лицето й се изписа изражение, в което прочетох болка, обида и ярост.
Изправих се, запътих се към терасата с факса, после се обърнах и й го подадох.
— От госпожа Кей е.
Тя го взе.
— Тази нощ мисля да спя в стаята си.
— Може би така трябва.
Сюзан тръгна към вратата, отвори я без колебание и излезе.
Излязох на терасата и отправих поглед към града отвъд реката. Все още светеха празничните илюминации, главно червени, както можеше да се очаква в червена държава.
Замислих се за семейство Фам. Над тази страна бе надвиснал сив облак, образуван от дима и пожарите на войната, от който се сипеше омраза, скръб и недоверие.