Наближаваше девет и Новият град започваше да се раздвижва. Запътих се към Благоуханната река по улица „Хуонг Вуонг“, която ме отведе до моста Транг Тиен. Близо до моста имаше плаващ ресторант, който бях забелязал предишната вечер. По масите на палубата седяха няколко души и аз минах по трапа.
Посрещна ме сънен младеж, който ме настани на една от масите, и аз си поръчах кафе с двоен коняк, което го ощастливи и още повече щеше да ощастливи мен.
По палубата бяха разхвърляни украси, картонени празнични шапки, бутилки от шампанско и дори една дамска обувка. Явно не всички бяха прекарали нощта на семейната маса и пред домашния олтар.
Донесоха кафето с коняка и аз излях половината чаша в гърлото си. Стомахът ми вече кипеше от жлъч и киселини и горещата течност само допълни нездравата смес.
Седях на леко поклащащата се палуба на речния ресторант и се взирах в мрачните сиви стени на Цитаделата.
Всъщност не исках да мисля за случилото се в участъка — знаех какво и защо се е случило, знаех и че може пак да се случи, навсякъде и по всяко време.
Допих си чашата и поръчах още една. Младежът постави бутилката коняк на масата, явно видял в мен човек, който има нужда от повечко алкохол.
След второто кафе е коняк се почувствах малко по-добре и се замислих за работата си. Трябваше да се избавя от евентуалната си опашка и по обяд да се срещна с някого на отсрещния бряг на реката. И ако свръзката ми не дойдеше на срещата и пропуснеше алтернативите в два и четири часа, трябваше да чакам вест в хотела и да съм готов незабавно да си замина.
Ако обаче срещата минеше нормално, щях да науча за къде трябва да продължа.
Всеки човек на опасна мисия тайничко се надява всичко да се провали. С нетърпение очакваш да получиш зелен сигнал, и все пак няма да се разочароваш, ако отменят операцията.
Спомнях си това усещане от времето, когато напуснахме хълмовете и се насочихме към Куанг Три със заповед да си върнем града. Когато стигнахме там, южновиетнамците вече бяха свършили мръсната работа и всички скришом бяхме облекчени, ала външно изразявахме огромно разочарование, че не сме успели да се включим в бойните действия. Даже самите ние не си вярвахме. Обаче нали в това се състои мъжкарското перчене.
После в края на март желанието ни да се включим в бойните действия се изпълни — съобщиха ни, че заминаваме за Ке Сан срещу двайсет хиляди добре въоръжени и здраво окопали се северновиетнамци, които от януари бяха обкръжили морските пехотинци в огневата база Ке Сан. Такава вест не може да ти стопли деня.
Едва ли някога ще забравя вида и рева на стотиците хеликоптери, пренасящи хиляди пехотинци към хълмовете край Ке Сан. Ако на този свят има апокалиптично видение, освен ядрена експлозия, трябваше да е тази въздушна атака: изтребители — бомбардировачи пускат стотици петстотинкилограмови бомби, които карат небеса и земя да се разтърсват, реактивни изтребители хвърлят кутии напалм, земята пламти, горят реките, потоците й езерата, горите избухват в огън, цели полета със слонска трева и бамбук се възпламеняват и хеликоптерите непрекъснато обстрелват с ракети и картечници ада под нас, сипят се артилерийски снаряди с мощни експлозиви и бял фосфор и от черната пръст изригват малки вулкани. Небето е черно от дим, земята е червена от огън и тънкият въздушен пласт помежду им е смъртоносна зона от червени и зелени трасиращи куршуми, назъбени нажежени шрапнели и връхлитащи хеликоптери. Апокалипсис сега.
Спомням си как нашият хеликоптер се спускаше към земята и аз стоях на рампата, готов за скок. Войникът до мен доближи устни към ухото ми и надвика грохота на експлозиите: „Ей, Бренър, смяташ ли, че ще ни пуснат?“
И двамата се засмяхме в потвърждение на онова, за което всички си бяхме мислили, преди да започне атаката, и в този момент бяхме свързани с всеки войник в историята, очаквал звука на сигналната тръба, бойните гайди, свирката, червената ракета или каквото и да е друго, означаващо „Напред“.
Напред. Вече не си човек, нямаш майка, съпруга, не мислиш за никой друг освен за човека до теб. Напред. Това е моментът, от който винаги си се ужасявал, това е страхът, който те връхлита нощем, преди да заспиш, и кошмарът, който те събужда. Това е той — тук и сега, в действителност. Напред. Посрещни го.
Избърсах лепкавата пот от лицето си и изтрих длани в панталона си.