И после дойде долината А Шау.
Когато си мислиш, че си се спуснал до самото дъно на страха, когато си стигнал до края на тунела и той повече не може да се стеснява и да става по-тъмен, когато вече не си способен да се боиш, в едно далечно кътче на тунела, където се присмиваш на смъртта, откриваш тайна стаичка с най-големия страх: вътре си самият ти.
Изправих се, оставих пет долара на масата и тръгнах по моста към Цитаделата.
27.
През следващите няколко часа обикалях забележителностите с пътеводителя в ръка, правих снимки, возих се на циклоси и таксита и изобщо стъжнявах живота на онези, които се опитваха да ме следят.
Заради нощния празник из града нямаше много хора и имах усещането, че моята свръзка може да почака до два часа, когато улиците щяха да се оживят.
Почти всички наоколо бяха чужденци, така че не изпъквах сред тях. Забелязах, че повечето утринни туристи се движат в организирани групи, но с напредването на деня видях няколко виетнамски семейства, които бяха излезли на разходка. Стените на Цитаделата бяха дълги по над два километра от двете страни и аз се движех там, където имаше най-много хора.
В 11:30 излязох през порта, която водеше към крайречната улица. Запътих се на юг сред тълпи от народ и десетки циклоси, които неотлъчно ме следваха и водачите им крещяха: „Ей! Циклос? Ей! Циклос?“
Също като в Сайгон и Натрайг, те приличаха на представители на победената във войната страна. Победителите напомняха на ченгето в имиграционната полиция. Единствената надежда виждах в очите на децата и дори техните очи невинаги изглеждаха обнадеждаващи.
Продължих покрай реката и стигнах до главната порта срещу кулата, където предишната вечер бяхме дошли със Сюзан. Днес портата беше отворена за публика и аз отново влязох в Цитаделата и пресякох декоративния мост, където правеха снимки десетки туристи. Сега се намирах в Императорската крепост, някога достъпна само за императора и неговия двор. Входната зала бе от червено и черно лакирано дърво с много позлатени дракони и зелени демони с изцъклени очи, образи, които не помагат много срещу махмурлук.
Излязох зад двореца и се озовах точно пред Мандаринските зали, номер 32 в моя пътеводител.
Богато орнаментираната сграда била възстановена от пепелището на 1968-а, пишеше в пътеводителя, и имаше онзи стар-нов вид на павилион в Дисниленд. Снимах я.
Беше 11:45 и нямах представа точно къде трябва да се срещна със свръзката си. Сградата бе голяма и подобно на всички сгради, имаше „вътре“ и „вън“, обаче господин Конуей не се беше конкретизирал, макар че здравомислието налагаше „вътре“, ако валеше, а сега не валеше.
Обиколих Мандаринските зали и вече бях убеден, че не ме наблюдават. Противно на телевизионните филми, почти не е възможно три часа да следиш някого, без да те забележат.
Освен това, ако забележех, че някой ме наблюдава, той спокойно можеше да е моята свръзка.
Опасността, знаех го, не се състоеше в това да ме следят: аз съм по-голям майстор да се избавям от опашки, отколкото женен мъж — от ревнива жена.
Истинската опасност беше свръзката ми да е позната на министерството на държавната сигурност, отдели „А“, „Б“, „В“, „Г“ и „Д“. Почти винаги местният аматьор, нает от някой вашингтонски малоумник, се домъква на тайната среща с петнайсет ченгета след себе си, половината от които с видеокамери.
Слава Богу, не се налагаше да ми предават нищо, което можеше да ме уличи, например кутия документи с надпис „строго секретно“.
Никой не се приближаваше към мен, обаче оставаха още пет-шест минути, затова влязох през друг портал, който водеше в Забранения порфирен град, светая светих на Императорската крепост. Тия императори бяха обичали да се уединяват и според Сюзан единствено императорът, неговите наложници и евнусите можели да влизат в Порфирния град. С други думи, цялото това пространство беше запазено само за два ташака. Имах нужда от такова място.
Всъщност в Забранения порфирен град не бе останало много — нямаше императори, евнуси и за съжаление, нямаше наложници, само обширни празни участъци и ниски основи на древни сгради. Единствената цяла постройка беше реставрираната Императорска библиотека, номер 23 в моя пътеводител и втората ми явка в два часа, ако първата не се състоеше.
В Порфирния град имаше доста туристи и чух една двойка на средна възраст да разговаря на английски с американски акцент. Жената мърмореше колко ужасно било, че американските военни бомбардирали тия архитектурни съкровища и ги превърнали в купчина камъни. Мъжът се съгласи и прибави: