— Ние сеем смърт и опустошение, където и да идем.
Едва ли имаше предвид себе си и жена си, които сееха само глупост, където и да идеха. За да подсиля прикритието си, им предложих да ги снимам заедно пред обраслите с трева развалини. Те, изглежда, се зарадваха и ми дадоха идиотски сложния си фотоапарат.
— Знаете ли, че комунистите атакуваха този красив град по време на примирието за Тет, най-святата нощ в будистката година? — попитах ги аз, докато намествах фокуса. — Усмихнете се. Знаете ли, че комунистическите функционери екзекутираха над три хиляди граждани на Хюе, мъже и жени, като ги разстрелваха, разбиваха им главите или ги погребваха живи? Усмихнете се.
Двамата, кой знае защо, не се усмихваха, обаче щяха да запомнят тая снимка, затова направих две пози, втората с мъжа, който се приближаваше към мен и протягаше ръка към фотоапарата.
Той си взе апарата, без да каже дори едно „благодаря“, и си тръгна с жена си не чак толкова арогантен, колкото преди минута, но явно не особено доволен от новопридобитата информация. Но пък когато пътуваш, трябва да научаваш разни неща.
Излязох от Порфирния град, върнах се при Мандаринските зали и се заскитах вътре. Сградата беше голяма и нямах представа как ще ме открие моята свръзка. Ако и двамата имахме опашки, те можеха да ни помогнат да се срещнем за една снимка.
Въпреки несериозността си вече започвах малко да се безпокоя. Бях убеден, че съм сам, обаче не вярвах, че и другият не е под наблюдение.
В 12:20 продължавах да се мотая из сградата и огнедишащите дракони започваха да изглеждат така, както се чувствах аз.
Излязох навън. Слънцето надничаше през пролуките между облаците и бе малко по-топло.
Обиколих Мандаринските зали, ала явно никой не искаше да се запознае с мен.
Срещата не се беше състояла. Имах около час и половина до следващата и през това време можех да отида да си прегледам главата.
Излязох от вътрешния град на крайречната улица, където бях забелязал няколко закусвални. Купих си еднолитрова бутилка вода и оризова топка, увита в бананови листа.
Настаних се на една пейка до млада виетнамска двойка и позяпах Благоуханната река, изядох един сладолед с пластмасова лъжичка и отпих топла вода от пластмасовото шише.
Отхапах от лепкавата оризова топка. Направо смърдеше. Джеймс Бонд никога не седеше на пейка с махмурлук, не пиеше хладка вода и не ядеше лепкави оризови топки с пръсти.
Благоуханната река течеше бързо заради зимните дъждовен надолу по течението видях трите каменни пилона, които бяха носили стария мост. Преди години бях приказвал с един морски пехотинец, който бе участвал в сраженията за Хюе. Та според него човек можел да прекоси реката по труповете, които носело течението. Това си беше чисто преувеличение, типично за морските пехотинци, разбира се, обаче във всяка военна история има зрънце истина, преди да се превърне в цял пясъчник от измислици. Не съм чувал някоя военна история да се смали от преразказване.
Край реката се разхождаха две виетнамки в розови ао дай и дългите им, разделени по средата прави коси ми напомниха за Сюзан. Изправих се, подвикнах им и посочих фотоапарата си.
Те спряха, изкискаха се и ми позираха. Снимах ги и им казах:
— Чук мунг нам мои.
Момичетата отговориха на поздрава и ме подминаха, като продължаваха да се кикотят и да се озъртат през рамо. Това ме поободри.
Повечето хора, струва ми се, водят нормален живот. Но не и аз. В този момент в целия свят едва ли имаше повече от няколко десетки мъже и жени, ако имаше и толкова, които да вършат същото като мен. Повечето тайни срещи бяха любовни и сега се осъществяваха милиони такива, утре и вдругиден щеше да има нови милиони. И някои от тези любовници щяха да умрат, обаче повечето щяха да умрат в обятията на любимите си.
Пол Бренър, от друга страна, или щеше да бъде арестуван, или щеше да получи информация, заради която можеха да го убият, а в най-добрия случай щяха да му увеличат пенсията с няколко долара и щеше да спечели дамата на мечтите си в Щатите.
Във Вашингтон всичко това ми се беше сторило примамливо — е, не чак примамливо, обаче поне нещо, от което можех да имам някаква полза.
Вдигнах очи към реката и към Новия град на отсрещния бряг. По крайречната алея вървяха хиляди хора. Пропускането на първата среща бе нещо като отлагане на присъдата и имах предостатъчно основателни причини да прекратя изпълнението на задачата, не на последно място заради полковник Манг. Беше време да се прибера в хотела и да се чупя от тая страна.