Продължих да седя на пейката.
В 13:30 се изправих, влязох в Цитаделата през външната стена, после в Императорската крепост, след това през последната стена в Забранения порфирен град. Тогава ми хрумна, че драматично настроените кретени във Вашингтон са схванали символиката на името и разбрах, че тъкмо тук ще се срещна със свръзката си и навярно със съдбата си.
28.
Влязох в Забранения порфирен град, пресякох зеленчуковите лехи и цветните градини и се запътих към Императорската библиотека, единствената оцеляла сграда тук.
Наоколо се мотаеха неколцина туристи, но повечето посетители се разхождаха в градината.
На двайсетина метра от библиотеката клечеше виетнамец и разглеждаше цветята. Изправи се и излезе на алеята пред мен.
— Извинете, господине — на почти перфектен английски каза мъжът. — Имате ли нужда от екскурзовод?
И преди да успея да отговоря, продължи:
— Аз съм преподавател в университета в Хюе и мога да ви покажа най-интересните забележителности в стария град. Аз съм много добър екскурзовод.
Бе около тридесет и пет годишен и носеше обичайния черен панталон, бяла риза и сандали. Имаше евтин пластмасов часовник като всичките си сънародници и лицето му не се отличаваше с абсолютно нищо. Можеше да съм го подминал десетина пъти, без да го забележа в навалицата.
— Колко искате?
— Колкото дадете.
Не отговорих.
— Виждам, че имате пътеводител. Може ли да го погледна?
Подадох му го и виетнамецът го разтвори.
— Да, намирате се точно тук, в Забранения порфирен град. Виждате ли?
— Зная къде съм — без да поглеждам пътеводителя, отвърнах аз.
— Чудесно. Това е най-подходящото място да започнем нашата екскурзия. Казвам се Труонг Куи Ан. Моля, наричайте ме господин Ан. А как да се обръщам към вас?
— Викайте ми Пол.
— Господин Пол. Ние виетнамците сме маниаци на етикета. — Той отново приклекна. — Погледнете тази мимоза. Виждате ли, когато ги докосвам, листата се свиват.
Какъв късмет, да ми се падне бъбривец. Докато господин Ан досаждаше на мимозата, се огледах, за да видя дали някой не ни наблюдава.
Господин Ан се изправи и прелисти няколко страници на пътеводителя.
— Искате ли да видите някое конкретно място?
— Не.
— Тогава аз ще избера няколко забележителности. Интересуват ли ви императорите? Френският колониален период? Може би последната война? Воювали ли сте тук?
— Да.
— О, тогава може би ви интересува битката за Хюе.
Започвах да си мисля, че този човек наистина е екскурзовод, обаче докато зяпаше пътеводителя ми, той попита:
— Сигурен ли сте, че не са ви проследили до тук, господин Пол?
— Да. А вас, господин Ан?
— И мен не.
— Защо пропуснахте първата среща?
— За всеки случай.
Отговорът му не ми хареса.
— Да не би да сте решили, че ви следят?
Виетнамецът се поколеба.
— Не… честно казано, уплаших се.
Кимнах.
— Сега не ви ли е страх?
Той засрамено се усмихна.
— Не. — И прибави: — Нали съм тук.
Нямах намерение да му казвам, че самият аз за малко да пропусна втората среща.
— Наистина ли сте университетски преподавател?
— Да. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм привлякъл вниманието на властите. Аз съм виеткиеу. Знаете ли какво означава това?
— Зная.
— Добре. Но иначе властите нямат основание да ме наблюдават.
— Никога ли не сте правили нещо подобно?
— Веднъж, преди около година. Обичам да помагам, когато мога. Завърнах се преди четири години и от време на време ме молят за малки услуги. Хайде да се поразходим.
Закрачихме по алеята.
— Комунистите си приписват всички заслуги за реставрирането на този комплекс, но истината е, че са оставили целия императорски дворец да се доразруши, защото е свързан с императорите — каза господин Ан. — Те се отнасят с подозрителност към историята и към всичко, което е било преди тях. Някои западни организации обаче осъществиха натиск върху властите да възстановят много от разрушеното през войната. Западът осигурява парите, разбира се, и комунистите събират печалбите от туризма.
Намирахме се във външната част до императорския палат и господин Ан ме поведе към цветна градина, образувана от разрушените основи на някаква сграда.