— Баща ми беше офицер в южновиетнамската армия — продължи той. — Капитан. Убили са го точно на това място, където сега е градината, а някога се е издигала сграда от императорския дворец. Открили го след сражението в развалините заедно с още петнайсет офицери и цивилни, с ръце, завързани зад гърба и с дупки от куршуми в главата. Явно комунистите са ги екзекутирали.
Разбирах, че господин Ан предявява антикомунистическите си акредитиви, обаче тая история спокойно можеше да е пълна измислица, което не бях в състояние да проверя.
— Когато той умря, аз бях съвсем малък, но си го спомням. Служеше тук, където живее семейството ми. Онази вечер си бяхме вкъщи, вечерта на Тет хиляда деветстотин шейсет и осма година, оттатък реката в Новия град, и изведнъж баща ми скочи от стола си и извика: „Изстрели!“ Майка ми се засмя и отвърна: „Това са фойерверки, скъпи“.
Наблюдавах господин Ан. Бе вперил очи в земята и преживяваше спомена.
— Татко взе автомата си и се запъти към вратата по чехли — обувките му бяха в ъгъла. Викаше ни да отидем в бункера зад къщата. Всички вече бяхме много уплашени, защото чувахме крясъците на улицата и фойерверките се бяха превърнали в изстрели.
Виетнамецът замълча за миг, без да откъсва поглед от градината. Приличаше на малко момче, забило очи в краката си.
— Баща ми се поколеба на вратата, после се върна, прегърна майка ми, своята майка и петте си деца, мен и моите братя и сестри. Всички плачехме и той ни побутна към задния изход, който водеше към бункера в градината.
Господин Ан откъсна едно цвете, завъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.
— Останахме в бункера заедно с още две семейства цяла седмица, докато дойдат американците. Когато се върнахме в дома си, видяхме, че е изчезнала цялата празнична храна, а бяхме много гладни. Вратата беше разбита, но къщата беше оцеляла. Така и не узнахме дали татко е бил пленен вкъщи, или на път за бойната си част. Атаката беше изненадваща и комунистите влязоха в града без нито един изстрел от наша страна. Баща ми би искал да загине с войниците си и отначало смятахме, че се е случило така. Но после през март, когато цивилните и военните разчистваха развалините, откриха разложени трупове от много кланета. Баща ми носеше личен номер, който му бяха направили американците, и по него го разпознаха, точно тук, където някога е имало сграда. Комунистите са ги разстреляли вътре. Радвам се, че е носил номера си, защото така можахме да го погребем. Повечето семейства нямаха кого да погребат.
Господин Ан отново замълча, после закрачи напред. Последвах го.
Излязохме от Цитаделата и тръгнахме по речния бряг.
— Значи сте били войник тук, така ли? — попита ме той.
— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия през шейсет и осма, главно в Куанг Три.
— О, в такъв случай районът ви е познат.
— Донякъде.
— Как ви се струва? Виетнам имам предвид.
— Мирен.
— Смазаха духа на нашия народ.
— Кой го смаза?
— Режимът.
— Затова ли се върнахте?
— Това е моята родина. Ако в Америка имаше диктатура, нямаше ли да живеете там?
Интересен въпрос.
— Ако американската диктатура беше също толкова неефикасна, колкото тази, може би щях да живея там.
Господин Ан се засмя.
— Е, комунистите може да ви се струват неефикасни, но напълно унищожиха всякаква опозиция.
— Вас са ви прескочили. И много други хора, които мразят режима.
— Може би трябваше да кажа „организираната опозиция“. — И прибави: — Не са спечелили много сърца и умове.
Подминахме моста Фу Ксуан и господин Ан настоя да ме снима с моя фотоапарат на фона на реката, после от другата страна на фона на стената на Цитаделата. Не изглеждаше особено нервен от тази среща, заради която можеха да го разстрелят, обаче сегиз-тогиз зървах в очите му известно безпокойство.
— Предполагам че ако имат намерение да ни арестуват, ще изчакат да видят дали ще се срещнем с още някого — казах, докато той ме снимаше.
Господин Ан ми подаде фотоапарата.
— Да, ще почакат.
— Страх ли ви е?
— Умирам от страх — усмихна се той. — Нали знаете, че сме непроницаеми.
Продължихме покрай реката. От господин Ан исках само истинското име на селото, в което трябваше да отида, някои насоки и всичко останало, което му бяха казали да ми предаде. Обаче той не бързаше и може би бе добра идея да приличаме на турист и екскурзовод.