Господин Ан се оказа бездънен кладенец на интересни факти.
— Агенти от ЦРУ, спецчастите и американски наемници са ходили в отдалечените части на страната, за да помагат на ФУЛРО. За повечето няма никаква информация.
— Благодаря за окуражаването. Виетнамецът ме погледна.
— Виетнам е нещастна страна, страна, чиято история е обръщала брат срещу брата, баща срещу син. Тук на юг не знаете на кого да вярвате. Но на север ще ви е много по-лесно — не вярвайте на никого.
— Освен на планинците.
Господин Ан не отговори, а отпи глътка чай И ме попита:
— Идването ви тук донесе ли ви спомени?
— Разбира се.
— В тази страна повечето от военното поколение са мъртви или избягали. Онези, които помнят войната, не говорят за нея. Властите празнуват всички комунистически победи и смятат дори пораженията си за триумфи. Щом трийсет години са жънали само победи, защо им е трябвало толкова време, за да спечелят войната?
Въпросът беше реторичен, обаче отговорът гласеше:
— Победителите пишат историята.
— Трябваше да отида в Америка, за да науча историята на собствената си родина — продължи господин Ан. — Ако достатъчно дълго слуша Ханой, човек започва да се съмнява в собствената си памет и разум.
— Във Вашингтон е същото, господин Ан.
— Само че вие се шегувате с това. А тук няма шега.
— Още колко години ви остават тук?
— Една.
— А после?
— Не знам. Може да остана… положението се подобрява…
— Една моя приятелка американка е тук от три години и като че ли не може да си тръгне.
— Всеки си има лични основания да остане или да замине. Виетнам е интересна страна, господин Бренър, в много отношения динамична страна, излизаща от дълъг кошмар и преживяваща социално-икономически промени. За много хора, особено американци, преходът е вълнуващ и предлага много възможности. Веднъж един американец ми описа Виетнам като Дивия запад, място, където зарязваш миналото си и хвърляш всичко в преследване на богатството си.
— Бог да е на помощ на Виетнам.
Господин Ан се усмихна.
— В Япония, Сингапур или Корея може да умрете от скука. Тук няма да умрете от скука.
— Със сигурност. — Допих си колата и си погледнах часовника.
Виетнамецът забеляза жеста ми.
— Селото, което търсите, не се казва Там Ки, а Бан Хин и е в провинция Лай Чау. Пътуването е трудно. Само два пъти седмично има самолет от Ханой, а според моите инструкции вие не бива да минавате през столицата. Във всеки случай местата в самолетите обикновено са запазени седмици предварително. Така че трябва да отидете по суша. За съжаление от тук няма автобуси, само от Ханой. Пътищата, особено по време на дъждовете, са опасни и вие вече знаете, че нямате право сам да наемате кола. Трябва ви кола с шофьор.
— Може би ще си остана вкъщи.
— Вие решавате. Но ако бях на ваше място, щях да взема кола четири по четири с опитен шофьор. В зависимост от маршрута, който изберете, разстоянието от Хюе до Диен Биен Фу е между деветстотин и хиляда километра. За щастие първите петстотин са по магистрала номер едно за Ханой. По някое време южно от столицата трябва да отбиете по път, който да ви отведе до шосе номер шест, по което ще прекосите планината до Диен Биен Фу.
Той отвори пътеводителя на карта на Северен Виетнам и ми я показа.
— Виждате ли Диен Биен Фу?
Погледнах картата и забелязах мястото в крайната северозападна част на страната, близо до Лаос. Видях и шосе 6, което излизаше от Ханой и лъкатушеше през планината до Диен Биен Фу.
— В какво състояние е шосе номер шест?
— По това време на годината — в лошо. Всъщност през цялата година. Пътищата до самото шосе са още по-трагични.
— По трагични от Ню Джърси ли?
Господин Ан се усмихна.
— На картата ще видите два-три пътя, които водят от магистрала номер едно до шосе номер шест, преди да стигнете до Ханой. Трябва да изберете някой от тях в зависимост от климатичните условия, състоянието на пътя и навярно други фактори, които ще можете да определите едва щом настъпи моментът да отбиете от магистрала номер едно. — Той ме погледна.
— Разбирам. А как да обясня на шофьора защо не искам да мина през Ханой, за да изляза на магистрала номер шест за Диен Биен Фу?
— Кажете му, че обичате опасните планински пътища през дъждовния сезон.